Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Рейчъл изсумтя и се обърна да огледа безупречно почистеното преддверие. За миг се запита какво ли става зад голямата врата на тронната зала, след което безжалостно прогони мерналата й се мисъл като досаден комар. Подбра войската си с пляскане на ръце и със стоманен поглед я поведе извън преддверието към следващата решителна битка с най-големия си враг — безпорядъка.
Окачени едно над друго в редици покрай стените, зад вратата на залата висяха прашни знамена с избелели хералдични символи, изобразяващи фантастични животни: слънчевозлатистият жребец на Меердон, блестящото рибарче в герба на Набан, бухал и вол, видра, еднорог, базилиск — върволица мълчаливи спящи създания. Никакъв полъх не смущаваше покоя на овехтелите флагове; дори паяжините висяха празни и разпокъсани.
Все пак в тронната зала беше настъпила някаква малка промяна, нещичко в сумрачното помещение беше живнало. Някой напяваше тиха мелодия с тънък гласец, който можеше да бъде или на младо момче, или на старец.
На каменната стена в най-отдалечения край на залата между статуите на Върховните крале на Хейхолт висеше тежък гоблен с извезания кралски герб — Огнената котва и Дървото. Почетна стража от шест мрачни статуи от малахит пазеше от двете страни на огромен масивен престол от жълтеникава кост; възлести кости и стави украсяваха страничните облегалки, а задната беше увенчана от огромен озъбен череп на влечуго с тъмни като кладенци очи.
Там седяха двама души — единият на престола, другият пред него. По-дребният, облечен в износена пъстроцветна дреха на шут, пееше; именно неговият глас се издигаше от подножието на трона — твърде крехък, за да предизвика дори най-слабо ехо. Над него се беше привела мършава фигура, кацнала върху предната част на престола като уморена и окуцяла стара граблива птица, прикована към потъмнелите кости.
Изнемощял от тригодишно боледуване, кралят се беше завърнал в своята прашна зала. Заслушан в песента на дребния мъж в краката си, той стискаше страничните облегалки с дългите си, белязани от старостта ръце.
Беше висок мъж — някога много висок, — ала сега бе прегърбен като монах по време на молитва. Беше облечен в провиснала небесносиня роба, а брадата му беше дълга като на пророк. В скута му лежеше меч, който блестеше, сякаш току-що излъскан. Челото му увенчаваше желязна корона, обсипана с морскозелени смарагди и загадъчни опали.
Човечето в краката на краля направи дълга пауза, след което подхвана друга песен:
— Можеш ли да преброиш ти капките дъждовни,
когато слънцето високо във небето свети?
И можеш ли реката да преплуваш,
щом речното корито е пресъхнало?
А можеш ли да хванеш облака?
О, не, не можеш нито ти, ни аз…
А да накараш вятъра да спре,
когато профучава покрай теб?
А да накараш вятъра да спре,
когато профучава покрай теб…
Когато гласът замлъкна, високият старец в синята роба протегна ръка надолу и шутът я стисна. Никой не продума.
Джон Презвитер, владетел на Еркинланд и Върховен крал на Остен Ард, бич божи за ситите и защитник на правата вяра, господар на меча Блестящ гвоздей, проклятие за дракона Шуракай… Престър Джон отново седеше на своя престол от драконови кости. Беше много, много стар и плачеше.
— Ах, Таусър — въздъхна накрая той с плътен, но дрезгав от възрастта глас, — Господ е много немилостив, щом ме накара да преживея всичко това.
— Сигурно, господарю. — Върху лицето на дребното старче в карирано палтенце се появи съсухрена усмивчица. — Сигурно е така… Ала несъмнено много други не биха се оплаквали от жестокостите на живота, ако бяха на вашето положение.
— Но аз имам предвид точно това, приятелю! — гневно възрази кралят. — В тази мрачна възраст на немощ всички мъже са равни. Всеки глупав шивашки чирак получава от живота много повече удоволствия от мен.
— Хайде сега, господарю… — Таусър заклати побелялата си глава, но отдавна замлъкналите звънчета върху шапчицата му не издадоха никакъв звук. — Господарю мой, оплаквате се несправедливо. Всички хора стигат до този предел — и малки, и велики. Вие изживяхте прекрасен живот.
Престър Джон повдигна дръжката на Блестящ гвоздей пред себе си, сякаш беше Свещеното дърво. После вдигна дългото острие точно пред очите си.
— Знаеш ли историята на този меч? — попита той.
Таусър му метна светкавичен поглед: беше чувал историята безброй пъти.