Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Заглавието на книгата е изписано с древните груби рунически знаци от родното място на Нисес, Ду Сварденвирд, което означава „Съдбата на мечовете“…
(из „Живота и царуването на крал Джон Презвитер“ от Моргенес Ерсестрес)
Първа част
Саймън идиота
1. Скакалецът и кралят
През този паметен ден дълбоко в дремещото сърце на Хейхолт сред плетеницата от тихи коридори и запуснатите, обрасли с бръшлян вътрешни дворове на замъка, в килиите на монасите и във влажните сенчести стаи се наблюдаваше необичайно раздвижване. Придворните и слугите учудено въртяха очи и си шепнеха. В пълната с изпарения кухня миячите на съдове разменяха многозначителни погледи над мивките. Във всеки коридор и пред всяка врата на голямата крепост разговорите се водеха шепнешком.
Ако се съдеше по атмосферата на напрегнато очакване, причината за това би могла да се крие в първия пролетен ден, ала големият календар в разхвърляната стая на доктор Моргенес показваше друго: месецът бе едва новандер. Есента се канеше да си тръгва, отстъпвайки място на зимата.
Това, което отличаваше този ден от останалите, не се дължеше на сезона, а на мястото — тронната зала на Хейхолт. Цели три години по заповед на краля вратите й бяха затворени и тежките завеси скриваха многоцветните прозорци. Дори на чистачките бе забранено да прекрачват прага, което причиняваше на управителката на камериерките безкрайна мъка. В продължение на три лета и три зими залата бе стояла глуха и безлюдна. От днес тя вече не беше празна и целият замък гъмжеше от слухове.
Все пак имаше един човек в трескавия Хейхолт, чието внимание не беше насочено към отдавна необитаваната зала, една-единствена пчела в разбунения кошер, чиято песен не беше в тон с всеобщото жужене. Той седеше в центъра на Градината с храстите в една беседка между параклиса от белезникаво червени камъни и един декоративен храст без листа във формата на лъв. Мислеше си, че никой не забелязва отсъствието му. До този момент денят бе протекъл доста досадно — жените бяха твърде заети и нямаха почти никакво време, за да отговарят на въпросите му, а закуската бе сервирана късно и на всичко отгоре изстинала. Както обикновено му бяха дали някакви неясни разпореждания и никой нямаше време да се занимава с него…
Това, помисли си раздразнен той, можеше да се очаква. Ако не беше открил този огромен прекрасен бръмбар, който пъплеше из градината важно и самодоволно като забогатял селяк, целият му следобед щеше да е напълно провален.
С помощта на една клечка той разшири тясното улейче, което бе издълбал в замръзналия чернозем до стената, но пленникът му не искаше да върви по него. Побутна лекичко гладката черупка, но упоритият бръмбар не помръдна. Той се намръщи и захапа горната си устна.
— Саймън! Къде изчезна, в името на светия Създател?
Клечката падна от отпуснатите му пръсти; сякаш стрела прободе сърцето му. Той бавно се извърна към появилата се изневиделица фигура.
— Никъде… — понечи да обясни, но в този момент-два кокалести пръста сграбчиха ухото му и го принудиха да коленичи. Той заскимтя от болка и се изправи.
— Стига с това „никъде“, млади нехранимайко! — изрева право в лицето му Рейчъл Драконката — управителката на камериерките. Успя да го направи, защото се повдигна на пръсти, а и Саймън както винаги се беше прегърбил.
Беше с повече от педя по-ниска от него.
— Ами съжалявам, госпожо, наистина съжалявам! — измуча Саймън и с тъжен поглед проследи как бръмбарът си проправи път към свободата през една пукнатина в стената на параклиса.
— Престани с това вечно „съжалявам“ — изфуча Рейчъл. — Всички освен теб са заети с приготовленията. На всичко отгоре трябва да губя безценното си време, за да те търся. Как е възможно да си толкова лошо момче, Саймън? Би трябвало вече да се държиш като мъж! Не те ли е срам?!
Момчето, което беше на цели четиринайсет години, мълчеше притеснено. Рейчъл се вторачи в него.