Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Какво?
— Е, дъждът.
— А, да — съгласи се Затаки. Радваше се, че говорят на английски, с което попълваше познанията си на този език. Беше убеден, че иранците, които могат да общуват на този интернационален език и имат образование, ще бъдат търсени после, независимо дали са молли, или не. След посещението в Ковис и вземането на хапчетата, предписани му от доктор Нът, той се чувствуваше много по-добре и заслепяващото го главоболие беше намаляло. — Ще ти попречи ли дъждът да летиш утре?
— Не, не…
— Зависи — извика Руди от кухнята — дали фронтът ще се влоши, или ще се подобри. — После донесе подноса с две чаши, захар и кондензирано мляко, опитвайки се все още да се справи със сполетялата ги нова беда. — Моля, заповядайте, полковник. Що се отнася до „Иран-Тода“ — рече той предпазливо, — всичките ни хеликоптери са наети по договор с „Иран Ойл“ и тук за това отговаря ага Нумир. — Нумир кимна, понечи да каже нещо, но размисли. — Имаме договори с „Иран Ойл“.
Тишината стана по-плътна. Всички гледаха внимателно Затаки. Без да бърза, той сложи три препълнени лъжички захар в кафето си, разбърка го и отпи.
— Много е хубаво, капитане. Да, много хубаво и да, знам за „Иран Ойл“, но реших, че „Иран-Тода“ има предимство пред „Иран Ойл“ сега-засега и утре вие ще доставите два 212 на „Иран-Тода“ в осем часа сутринта.
Руди хвърли поглед към управителя на базата, който избягваше очите му.
— Но… добре, да предположим, че с „Иран Ойл“ всичко е наред, то…
— Наред е — каза Затаки на Нумир. — Нали, ага?
— Да, да, ага — кимна покорно Нумир. — Аз, разбира се, ще информирам районната главна квартира за вашите… вашите забележителни указания.
— Добре. Значи всичко е уредено. Добре.
„Не е уредено“ — искаше да изкрещи ужасеният Руди.
— Мога ли да попитам колко, ъ-ъ, колко ще ни плащате по новия договор? — попита той. Чувствуваше се като глупак.
Затаки нарами оръжието си и стана.
— Споразумението ще изготви „Иран-Тода“. Благодаря. Капитане, ще се върна тук след първата молитва утре. Вие ще летите с един от двата хеликоптера, а аз ще ви придружавам.
— Зашеметяваща идея, полковник — внезапно избухна Поп Кели и на Руди му се прииска да го убие. — Няма нужда да идвате преди, осем, за нас така ще е по-удобно — ще имаме достатъчно време, за да пристигнем там, да кажем, в осем и петнадесет. Чудесна идея да работим за „Иран-Тода“, направо зашеметяваща. Винаги сме искали този договор, просто не можем да ви се отблагодарим, полковник! Фантастично! Всъщност, Руди, би трябвало да вземем всичките четири хеликоптера и да информираме момчетата веднага, за да спестим време! Да, сър, ще ги зарадвам вместо вас! — Той се втурна навън.
Руди се пулеше след него вбесен.
59
Край летището на Ал Шаргаз: 8,01 вечерта.
Нощта беше красива и мека, изпълнена с благоухание на цветя. Гавалан и Петикин седяха на терасата на хотел „Оазис“, в самия край на пустинята. Пиеха бира преди вечеря, Гавалан пушеше тънка пура и се взираше в далечината, където небето, пурпурночерно и осеяно със звезди, се срещаше с още по-тъмната земя. Димът се виеше нагоре. Петикин се въртеше в шезлонга си.
— Така ми се иска да можех да направя нещо повече.
— Така ми се иска старият Мак да беше тук, бих му счупил проклетия врат — каза Гавалан и Петикин се засмя.
Няколко от гостите бяха вече в ресторанта зад тях, сред колосаните покривки и искрящите чаши, под високия таван с олющена боя. „Оазис“ беше стар и разнебитен, строен в стил ампир, бивша сграда на Британското дипломатическо представителство от времето, когато Англия е била единствената сила в Залива, държала в подчинение пиратите и поддържала мира. Музика, древна като комбото, долиташе иззад високите врати — пиано, виола и контрабас; две възрастни дами и господин с побеляла коса на пианото.
— Господи, това не е ли „Чу Чин Чоу“?
— Позна, Анди! — Петикин се обърна и видя между вечерящите Жан-Люк, който бъбреше с Ногър Лейн, Родригес и няколко други механици. Отпи от бирата си и забеляза, че чашата на Гавалан е празна. — Още една?
— Не, благодаря. — Гавалан зарея поглед в дима. — Смятам да намина към метеорологичната служба, а после да хвърля един поглед на офиса ни.