Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Салаам, капитане.
— Съжалявам, че идвам тук, ага, и то нощем — каза Скрагър бавно и внимателно, тъй като знаеше, че английският на Кешеми е толкова ограничен, колкото и неговият фарси, тоест почти несъществуващ.
— Loftan, gozar nameh. Loftan. — Моля, нуждая паспорти. Моля.
Жандармерийският сержант изгрухтя от изненада, а после махна с яката си, жилава ръка към града.
— Паспортите в участък, капитане.
— Да, но извинете, няма ключ. — Скрагър показа с жестове отварянето на врата с ключ. — Няма ключ — повтори той.
— А, да. Разбирам. Да, няма ключ. Утре. Утре ти вземеш.
— Възможно ли е тази вечер? Моля. Сега? — Скрагър почувствува изпитателния, критичен поглед върху себе си.
— Защо тази вечер?
— Е-е, за смяна на екипажите. Хора до Шираз, смяна на екипажите.
— Кога?
Скрагър знаеше, че трябва да рискува.
— Събота. Ако имам ключ, отивам в станция и връщам веднага.
Кешеми поклати глава.
— Утре. — После заговори остро на Али Паш, който тутакси се поклони и отново му благодари разточително, извинявайки се за безпокойството.
— Негово превъзходителство казва, че можете да ги вземете утре. По-добре, ъ-ъ, по-добре ще е да тръгваме, капитане.
Скрагър се усмихна насила.
— Mamnoon am, ага — Благодаря ви. — Mamnoon am, ага Кешеми.
Искаше му се да помоли Али Паш да попита сержанта дали може да получи паспортите веднага щом отворят участъка, но не се осмели да безпокои повече ненужно жандарма.
— Ще дойда след първата молитва. Mamnoon am, ага. — Скрагър подаде ръка и Кешеми я стисна. И двамата почувстваха силата на другия. После Скраг се качи в колата и я подкара.
Кешеми замислен затвори вратата и я залости.
През лятото вътрешното дворче с високите си стени, асми и малко фонтанче беше прохладно и привлекателно, но сега беше скучно. Той го пресече и отвори отсрещната врата, която водеше към главната всекидневна, и отново я залости. Някъде отгоре се чу кашлица на дете. Горящите дърва намаляваха студа, но къщата като цяло беше студена, никоя от вратите и никой от прозорците не прилягаше плътно.
— Кой беше? — извика от стълбището жена му.
— Нищо, нищо важно. Чужденецът от въздушната база. Възрастният. Искаше паспортите.
— По това време на нощта? Аллах да ни пази! Всеки път, когато се чука на вратата, очаквам по-големи неприятности — ония проклетници Зелени ленти или подлите леви терористи! — Кешеми кимна разсеяно, но не каза нищо, просто топлеше ръцете си на огъня и едва ли чуваше нейното дрънкане. — Защо му е притрябвало да идва тук? Чужденците са толкова невъзпитани! За какво са му притрябвали паспортите по това време на нощта? Даде ли му ги?
— Те са заключени в сейфа ни. Обикновено нося ключа със себе си, но сега е загубен. — Детето отново се закашля. — Как е малката?
— Още има температура. Донеси ми гореща вода, това ще помогне. Сложи и малко мед.
Той сложи чайника на огъня и въздъхна, заслушан в мърморенето й.
— Паспорти по това време на нощта! Защо да не могат да чакат до събота? Толкова са невъзпитани и нетактични! Ключът е загубен, така ли каза?
— Да.
— Мохамед, за какво са му притрябвали паспортите на чужденеца по това време? През нощта?
— Не знам. Странно, много странно.
58
Летището в Бандар-е Делам: 7,49 вечерта.
Руди Луц стоеше под стрехата на площадката на своя фургон и наблюдаваше поройния дъжд.
— Scheiss — промърмори той.
Вратата зад него беше отворена и сноп светлина искреше в едрите дъждовни капки. От магнетофона се лееше нежната музика на Моцарт. Вратата на съседния фургон, който им служеше за офис, се отвори и той видя Поп Кели да излиза с отворен чадър и да шляпа през локвите към него. Но не забеляза иранците, скрити в сенките. Някъде из базата мяучеше и фучеше котарак.
— Здрасти, Поп. Влез. Получи ли го?
— Да, няма проблеми. — Кели се отърси от дъждовните капки. Вътре фургонът беше топъл и уютен, чист и подреден. Капакът на вградената уредба беше свален, в музиката се примесваха атмосферни смущения, кафеварката на печката вече съскаше.
— Кафе?
— Благодаря, ще си налея.
Кели му връчи документа и влезе в кухненския бокс. Книжата съдържаха набързо нахвърляни колони от цифри: температури, посоки на вятъра и силата му на всеки няколко хиляди стъпки, атмосферни налягания и утрешната прогноза.