Гръмотевичния щит [bg]

— Какво право имаш да се гордееш с мен? — извика тя. — Аз не съм ти кон, който си спечелил на състезание.

— Нямах това предвид. Просто… — Той погледна надолу и лицето му се промени. — Кървиш — каза веднага. — Ранена ли си?

Пирия усети струйката кръв, спускаща се по вътрешността на бедрото й. Морският бриз бе развял разкъсаната й рокля, разкривайки алената нишка. Болката я прониза, беше почти непоносима. Дали съм ранена? Глупав, глупав мъж! Тялото ми беше разкъсано и мачкано, плътта ми — натъртена и рязана. Сърцето и душата ми бяха нападнати и осквернени.

Дали съм ранена?

Яростта се изсипа от нея като потоп, преливащ бреговете на река. Очите й се изпълниха със сълзи и зрението й се замъгли. Фигурата пред нея вече не беше Калиадес. В този миг той се превърна в баща й, когото тя бе обичала и който я предаде, и брат й, когото беше боготворила, но който я отхвърли с презрение. Омразата и отчаянието се забориха за контрол.

От устата й като порой се заизливаха яростни думи:

— Мислиш, че не знам какво представляваш в действителност? — извика тя. — Меките ти думи са лъжа! Приятелството ти е лъжа! Искаш онова, което и всички други мъже. Виждам го в очите ти. Хайде, ела. Бий ме с юмруците си, хапи ме, впий пръсти около гърлото ми, докато не почна да се давя! После можеш да отстъпиш и да кажеш „Виждаш ли какво ме накара да направя, уличнице!”

Дишането й беше накъсано и тя отстъпи от него. В последвалата тишина Пирия осъзна, че е крещяла думите и че моряците я зяпат. Калиадес остана на място и когато отново заговори, гласът му бе мек, а тонът — успокоителен:

— Съжалявам, Пирия. Аз… аз ще… ще те оставя за малко. Можем… можем да говорим после, ако искаш. Или не.

Болката отново утихна. Тя го видя да се извръща. Внезапно ужасена от перспективата да остане сама на носа, с очите на целия екипаж впити в нея, бързо извика:

— Няма нужда да си отиваш — каза, а гласът й се пречупи. — Аз… съжалявам.

Той се поколеба и тя го видя да поглежда към екипажа, забелязвайки за пръв път интереса им. После се върна, за да застане между нея и любопитните им погледи.

— Аз съжалявам… за всичко, което си изстрадала — каза той нежно. — Никога няма да те нараня, Пирия. Никога няма да ти причиня болка. Опитай се да ми повярваш.

Тя го изгледа.

— Влюбен ли си в мен, Калиадес?

Въпросът излезе преди да е успяла да го спре и тя бързо се прокле за глупостта си. Така или иначе не искаше да чува отговора.

Той я погледна в очите и Пирия почувства силата на сивия му поглед.

— Чувствата ми са си лично мои — каза накрая Калиадес. — Зная само, че ти пътуваш за Троя, за да бъдеш с някой, когото ти обичаш. Ако ми позволиш, ще те изпроводя в безопасност до там.