Гръмотевичния щит [bg]

Някъде в късния следобед последните облаци изчезнаха и небето заблестя в яркосиньо. Нямаше бриз и жегата се усили. Моряците вдигнаха парче старо платно, което да оформи навес над кърмата на „Пенелопа”. Нестор, синовете му и Идоменей почиваха там.

Пирия отиде до носа и се загледа над синята вода. Остра болка я прониза в долната част на тялото — толкова силна, че почти извика. Тя затвори очи в опит да възстанови дишането си, да яхне болката, да се слее с нея и да я погълне. Не успя напълно — болката не бе спирала изцяло от свирепото нападение над нея. Само затихваше, все така пиейки от силите й.

Минали са само няколко дни, каза си тя. Ще се излекуваш. Те няма да ме пречупят. Аз съм Калиопа и съм по-силна от омразата на всеки мъж. Но днес болката бе повече отпреди и това я плашеше.

Отвори очи и се опита да се концентрира върху яркото синьо море, блестящо под слънчевите лъчи. Сега то бе толкова мирно, че събитията от сутринта изглеждаха като сън. Днес Пирия бе убила мъже, запращайки остри стрели, които да пронизват плътта им така, както те бяха пронизвали нейната. Бе очаквала убиването на пирати със собствената й ръка да я зарадва по някакъв начин — като справедливо наказание. Но къде бе доволството? Къде беше радостта от отмъщението? Пирия дори изпитваше лека тъга за смъртта на младежа Деметриос. Той не бе говорил с нея, но тя го наблюдаваше с приятелите му, виждаше колко е срамежлив и усещаше, че той не се чувства пълноценен в компанията на такива ветерани. Дори не го бе видяла да умира, но бе свидетел на това как полагаха тялото му до тези на седмината му мъртви другари. В смъртта си изглеждаше просто като дете, изражението на лицето му беше шокирано.