Гейтуей II [Beyond the Blue Event Horizon]

За Уон, разбира се, корабът представляваше познатият му училищен автобус, който той използуваше откакто бе пораснал достатъчно, за да може да достигне стартовия бутон. Пол никога по-рано не беше виждал истински хичиянски кораб. Нито пък Джанин, но едно чудо повече не представляваше нищо за нейния четиринайсетгодишен живот. За Ларви той беше нещо друго. Беше по-голяма версия на корабите, с които беше заслужила отличителните гривни за космически полети… и малко по-ценен, а поради това и по-страшен.

Не можеше да не го чувства така. Не можеше да убеди себе си, че този полет представлява пътуване по редовен маршрут. Като пилот на Гейтуей тя знаеше твърде много за страшните пътувания към неизвестното. Разхождаше се напред-назад в неговото огромно — относително огромно — пространство (почти сто и петдесет кубически метра!), и се тревожеше. Вниманието й бе съсредоточено не само върху сивия зрителен екран. Там беше и блестящият златен ромб, по-голям от човек, за който се смяташе, че съдържа двигателя, осигуряваш свръхсветлинна скорост и за който се знаеше, че ще експлодира, ако се отвори. Там беше кристалната стъклена спирала, която от време на време се нагорещяваше (никой никога не беше разбрал защо) и светеше с мънички горещи лунички в началото и края на всеки полет и в един друг много важен момент.

Именно този момент очакваше Ларви. И когато точно двайсет и четири дни, пет часа и шейсет и шест минути след напускане на Завода за храна, златната бобина започна да примигва, а след това и да свети, тя не можа да сдържи въздишката си на облекчение.