Гейтуей II [Beyond the Blue Event Horizon]

Последва кратка пауза; не се налагаше да използва цялата литература по въпроса, вече го бе сторил.

— Космология — отговори той. — По-точно, мисля, че бих говорил за класическото противоречие Хойл-Йопик-Гамов; т.е., дали Вселената е затворена, затворена крайна, или циклична. Дали е в стационарно състояние или е започнала с Големия взрив.

Отново замълча — този път за да ми даде възможност да помисля. Помислих, но без особен резултат.

— Очевидно няма голям шанс от това да излезе нещо — казах аз.

— Може би си прав, Робин. То обаче като че ли има връзка с твоите въпроси за черните дупки.

Проклето да е твоето изчислително сърце, помислих си аз, но не го казах. Гледаше ме невинно като херувим и подръпваше от лулата спокоен и сериозен.

— Засега това е всичко — казах аз и се загледах в екрана много преди той да беше изчезнал, за да избегна от страна на Еси въпроса защо се интересувах от черните дупки.

Е, тя не ме попита. Просто си лежеше и гледаше огледалата на тавана. След малко ми каза:

— Скъпи Робин, знаеш ли какво искам?

Бях готов за това.

— Какво, Еси?

— Бих искала да мога да се почеша.

Можах да кажа само:

— О. — Чувствах се опроверган… Не, прострелян. Бях готов да се защитавам — разбира се с нужното внимание, поради състоянието на Еси. А не се налагаше. Вдигнах ръката й. — Тревожех се за теб — отвърнах.

— И аз — каза тя прагматично. — Кажи ми, Робин, вярно ли е, че кризите се причинявали от някакви вълни, излъчвани от хичиянска мисъл?

— Предполагам, че има нещо такова. Алберт каза, че са електромагнитни вълни, но повече от това не зная. — Погладих вените от вътрешната страна на ръката й и тя се размърда неспокойно. Но само от шията нагоре.

— Тези хичиянци ме безпокоят, Робин — каза тя.

— Съвсем основателно. Дори недостатъчно. Аз съм много изплашен. — И наистина бях изплашен; всъщност треперех. В ъгъла на екрана примигваше жълта светлина.

— Някой иска да говори с теб, Робин.

— Може да почака. Точно сега говоря с жената, която обичам.

— Благодаря ти. Робин? Ако наистина си изплашен от хичиянците така, както аз съм изплашена, тогава защо продължаваш?

— Е, мила, каква друга възможност имам? Тези петдесет дни мъртво време. Онова, което чуваме сега, е просто история отпреди двадесет и пет дни. Ако сега им кажа да престанат и да се върнат, ще минат двайсет и пет дни преди да ме чуят.

— Така е. Но ако можеше да ги спреш, би ли го сторил?

Не отговорих. Чувствах се много странно… малко изплашен, доста различен.

— Ами ако хичиянците не ни харесат? — попита тя.

Добър въпрос! Самият аз съм си го задавал много пъти — още на Гейтуей, когато за първи път се качих на хичиянски кораб и тръгнах на изследователска мисия. Какво би станало, ако срещнем хичиянци и те не ни харесат? Дали ще ни размажат като мухи, измъчват, пленят, провеждат експерименти с нас… Ами ако просто не ни обърнат внимание? Вперил поглед в жълтата точка, която бе започнала бавно да пулсира, се опитах да я успокоя.

— Е, шансът да ни измъчват не е много голям…

— Няма нужда да ме успокояваш, Робин! — Беше ясно, че и тя като мен е нервна. Сигурно на нейните монитори се бе показало нещо, защото дневната сестра отново надникна, после нерешително се оттегли и си отиде.

— Залозите са твърде големи, Еси — казах аз. — Спомни си миналата година в Калкута. — Бяхме на един от нейните семинари и го напуснахме преждевременно, защото не можехме да понасяме гледката на двеста милиона просяци.

Тя ме погледна и се намръщи.

— Да, зная, гладът. Винаги е имало глад, Робин.

— Но не такъв! Не такъв, какъвто ще настъпи скоро, ако нищо не се направи, за да бъде предотвратен! Светът се пука по шевовете си. Алберт казва… — Поколебах се. Всъщност не исках да й кажа онова, което беше казал Алберт. В Сибир вече не се произвеждаше никаква храна; от свръхналягане земята там беше заприличала на пустинята Гоби. Горният почвен слой в американския Среден Запад беше едва няколко инча и дори мините за храна бяха на изчерпване. Според Алберт щяха напълно да се изчерпят след може би десет години.

Сигналната светлина вече беше станала червена и бързо мигаше, но не исках да спирам.

— Еси — казах аз, — ако можем да използуваме Завода за храна, ще доставим на всички гладуващи хора храната „ЧОН“, а това означава край на глада завинаги. И това е само началото. Ако успеем да разберем как да си построим хичиянски кораби и как да ги направляваме натам, накъдето искаме… тогава ще можем да колонизираме нови планети. Много нови планети. Нещо повече. С хичиянската технология ще можем да отидем до всички астероиди в Слънчевата система и да ги превърнем в нещо като Гейтуей. Да построим космическа среда за живот. Планети, подобни на Земята. Можем да създадем рай за население милиони пъти по-голямо от това на Земята за следващите милиони години.