Индиана Джоунс и храмът на обречените (Роман по едноименния филм на Джордж Лукас)
- Автор: Кан Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Индиана Джоунс и храмът на обречените (Роман по едноименния филм на Джордж Лукас)». Краткое содержание книги:
След миг успя да се изправи на крака и веднага се втурна към вратата. Затича се по безлюдния коридор и завика за помощ. Бавно се развиделяваше.
Спря едва когато стигна до първия вътрешен двор на Двореца. Направи опит да успокои бурното си дишане и отново извика. Никой не й отвърна. Ридаейки, тя се втурна в следващия коридор — онзи с портретите на предишни владетели. Изпитваше усещането, че прародителите на невръстния махараджа я гледат с открито подозрение. В края на редицата нещо помръдна и тя замръзна на място. Ох, оказа се, че това е просто един от портретите, отразен в голямо огледало на стената. Понечи да продължи, но лицето в огледалото отново се раздвижи, този път съвсем ясно. Уили се завъртя и вдигна ръце да се защити. Зад нея се усмихваше министър-председателят Чатар Лал.
— Господи, колко ме изплашихте! — въздъхна с нескрито облекчение Уили. — Трябва да ми помогнете! Открихме един тунел и… — Ръката й умолително го докосна по рамото.
В същия момент иззад завоя на коридора се показа капитан Блумбърт. Той кимна любезно на Уили и се обърна към Чатар Лал:
— Джоунс не е в стаята си!
Констатацията беше направена с равен и спокоен глас, след което англичанинът се обърна към Уили:
— Мис Скот, моята част потегля на разсъмване. Бихме могли да ви придружим до Делхи, ако желаете.
— Не, не трябва да тръгвате! — пребледня Уили. — Случи се нещо ужасно! Заловиха Дребосъка, а мисля, че и Инди е в ръцете им!
— Какво?! — настръхна Блумбърт.
— Открихме тунел, който води към таен храм под Двореца! — развълнувано започна Уили. — Моля ви, елате, ще ви го покажа!
Двамата мъже си размениха по един дълъг поглед, изпълнен с подозрение. Уморена и изплашена, Уили сграбчи ръката на Блумбърт и със сетни сили го повлече към стаята си.
— Мис Скот, вие говорите глупости! — заяви Чатар Лал и тръгна след тях.
— Побързайте, моля ви! — пошепна с разтреперани устни Уили. — Страхувам се, че ще ги убият! Там долу видяхме ужасни неща, човешки жертвоприношения. Довлякоха някакъв окован нещастник и един старец му изтръгна сърцето!
Прикри с длан очите си, за да прогони спомена, изплувал като жив. Двамата мъже отново си размениха скептични погледи.
— Кой направи това? — остро попита Блумбърт, едва успявайки да сдържа нервите си.
— Един жрец — отвърна Уили. — Заловиха Дребосъка, а Инди просто изчезна. Не зная къде. Точно под моята стая се намира огромна катедрала. Храм на смъртта. Там правят някакви култови обреди с онези свещени камъни, които Инди търси отдавна.
Чатар Лал снизходително се усмихна.
— Във всичко това подушвам миризмата на опиум — рече той. — Изглежда, мис Скот е придобила някои не особено добри привички в Шанхай.
— Не смейте да говорите подобни неща! — избухна Уили. — Никога в живота си не съм се докосвала до наркотици! Елате, всичко ще ви покажа!
Дръпна ги след себе си в спалнята и извика:
— Ето! Нали ви казах, ето я дупката! — Ръката й сочеше мрачния проход в стената.
Блумбърт взе една газена лампа и я насочи към тайния проход. Изведнъж оттам изскочи Индиана и чукна с пръст някакъв бръмбар, вкопчен в ревера му.
— Какво става тук? — замаяно се усмихна той. — На криеница ли ще играем?
Тримата стреснато го изгледаха, а от устата на Уили се отрони въздишка на облекчение. Тя изтича към него и го прегърна, насмалко да припадне.
— О, Инди, успял си да избягаш все пак! — проплака момичето. — Разкажи им всичко, защото на мен не ми вярват!
Тялото й потръпваше в силните му ръце. Той я отведе до леглото и я сложи да седне. Напълно изтощена, тя не оказа никаква съпротива.
— Всичко е наред — прошепна в ухото й Индиана. — Ей сега ще се почувствуваш по-добре.
— Мислят, че съм луда — подсмъркна тя. — Кажи им, че не е така, Инди. Помогни ми!
Ужасните събития от нощта оказаха своето въздействие и тя неудържимо се разплака на гърдите му.
Инди внимателно я сложи да легне, погали я по бузата и оправи разрошената й коса.
— Хей, я се стегни! — усмихна се той. — Мислех те за истински войник! Хей, Уили!
— Какво? — прошепна тя, без да изпуска ръката му. Той е тук, всичко е наред, вече могат да тръгват.
— Опитай се да поспиш.
— Искам да си ида у дома — тихо отвърна тя и затвори очи. Леглото беше удобно и подканящо меко, гласът му — тих и успокоителен.
— Не се учудвам — усмихна се той. — Нашето пътешествие трудно би могло да се нарече приятна ваканция.
Ръката му продължаваше да я гали по бузата и тя доволно се усмихна. После леко и неусено задряма. Чудото беше станало — Инди отново я спаси! Никога в живота си не беше изпитвала толкова дълбоко чувство на облекчение и спокойствие. Сякаш се носеше на меките вълни на гласа му, като запленено от чудна приказка дете. Имаше усещането, че близостта му буквално я обгръща с наметало на сигурност и удобство.