Черният орден
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милева Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният орден». Краткое содержание книги:
Шепа нацистки учени продължават работата върху таен проект дълбоко в земните недра.
В Дания някой се домогва до семейната библия на бащата на еволюцията Дарвин с цената на убийство.
В Южна Африка неочаквано се появява кръвожаден митичен звяр.
Агенти на Сигма Форс се изправят срещу жесток и безскрупулен враг, за да разкрият най-озадачаващата научна загадка, заключена в поредица от руни — тайната за произхода на живота.
Древен мит… Съвременна наука… Нова господарска раса…
— Не ми говори все едно съм бебе — каза тя и пусна ръката му. — Ако обичаш.
Пейнтър кимна.
— Ако наистина разчитат, че радиацията, или каквото е там, ще ни убие, може би няма да наблюдават внимателно планината. Щом свърши бурята, можем да…
Залп разкъса зимната тишина.
Пейнтър и Лиза се спогледаха.
Стреляше се някъде съвсем наблизо.
В следващия миг проехтя нов залп, в ледената стена се забиха куршуми. Пейнтър и Лиза се дръпнаха назад, забравили изолационното одеяло. Гърбовете им опряха в стената на кухината. Нямаше накъде да бягат.
Този път призрачната светлина не угасна. Замръзналият водопад все така светеше, попил смъртоносния й блясък. Светлината не намаляваше, уловила ги в обсега си.
Прогърмя мегафон:
— Пейнтър Кроу! Знаем, че с жената се криете там!
Гласът беше женски.
— Излезте! С вдигнати ръце!
Пейнтър стисна Лиза за рамото и прошепна:
— Стой тук.
Посочи захвърлените им дрехи и й даде знак да се облече. Самият той нахлузи ботушите си, после предпазливо тръгна към пролуката в леда. Подаде глава навън.
Както често става високо в планината, бурята и този път се беше разнесла толкова бързо, колкото се беше и появила. Звезди грееха по черното небе. Млечният път се извиваше над зимната долина, скована от сняг и лед, покрита тук-там, на кръпки, с мъгла от миниатюрни ледени частици.
Лъч на прожектор пронизваше мрака — бе насочен право към замръзналия водопад. Насочваше го неясна фигура, обкрачила снегомобил, спрял на петдесетина метра върху една ниска канара. Всъщност беше обикновена лампа, вероятно ксенонова, ако се съдеше по силната й светлина със синкав оттенък.
Никаква призрачна светлина не беше.
Заля го облекчение. Нима през цялото време бяха виждали светлината от лампата, ту появяваща се, ту изчезваща заради движението на снегомобилите по неравния терен? Преброи пет. Преброи и двайсетина фигури в бели парки, разгърнали се в полукръг. Всичките държаха пушки.
Нямаше избор — а беше дяволски любопитен на всичкото отгоре, — така че вдигна ръце и излезе от пещерата. Най-близкият стрелец, огромен мъж, тръгна предпазливо към него с насочена пушка. Тъничък лъч светлина затанцува по гърдите на Пейнтър. Лазерен мерник.
Пейнтър нямаше оръжие и можеше единствено да стои неподвижно. Прецени шансовете си да измъкне със сила пушката от стрелеца.
Не бяха добри.
Погледите им се срещнаха.
Едното око на мъжа беше синьо, другото — бяло като скреж.
Убиецът от манастира.
Спомни си нечовешката му сила. Да, шансовете му определено не бяха добри. А дори да успееше, какво можеше да направи срещу толкова много врагове?
Зад рамото на мъжа се появи друг човек. Жена. Вероятно същата, която беше говорила по мегафона преди малко. Посегна и с един пръст наведе дулото на пушката. Пейнтър се съмняваше, че който и да било мъж би имал силата да го направи.
Докато жената се приближаваше, Пейнтър я огледа на ярката светлина на прожектора. Наглед на трийсет. Късо подстригана черна коса, зелени очи. Облечена с дебела бяла парка с обточена кожа качулка. Фигурата й изглеждаше безформена под тежката дреха, но движенията й издаваха овладяна грация.
— Доктор Анна Споренберг — каза тя и му протегна ръка.
Пейнтър се втренчи в ръкавицата й. Ако я дръпнеше към себе си, стиснеше я с лакът през гърлото и се опиташе да я използва като заложница…
После срещна погледа на мъжа зад нея, премисли и се ръкува възпитано. Тъй като още не го бяха застреляли, можеше поне да се държи учтиво. Щеше да играе по техните правила, поне докато това му гарантираше живота. А трябваше да мисли и за Лиза.
— Директор Кроу — каза жената. — През последните няколко часа международните разузнавателни канали буквално се задръстиха от догадки относно местоположението ви.
Лицето на Пейнтър не трепна. Не виждаше причина да отрича кой е. Дори би могъл да използва това в своя полза.
— Значи си давате сметка какви ресурси ще бъдат впрегнати, за да бъда намерен.
— Naturlich. — Тя кимна. — Но на ваше място не бих разчитала на успех от тяхна страна. Междувременно ще помоля вас и младата дама вътре да ме придружите.
Пейнтър отстъпи крачка назад.
— Доктор Къмингс няма нищо общо с това, каквото и да е то. Притекла се е на помощ на болните в качеството си на здравен работник. Не знае нищо.
— Много скоро ще разберем дали е така.
Така значи, ясно и просто казано при това. Живи бяха единствено защото ги подозираха в информираност. И степента им на информираност щеше да бъде определена чрез мъчения. Пейнтър се замисли дали да не действа сега. Да сложи край. Бърза смърт вместо бавна и мъчителна. Беше запознат с твърде много секретна информация, за да рискува с изтезания.