Черният орден
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милева Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният орден». Краткое содержание книги:
Шепа нацистки учени продължават работата върху таен проект дълбоко в земните недра.
В Дания някой се домогва до семейната библия на бащата на еволюцията Дарвин с цената на убийство.
В Южна Африка неочаквано се появява кръвожаден митичен звяр.
Агенти на Сигма Форс се изправят срещу жесток и безскрупулен враг, за да разкрият най-озадачаващата научна загадка, заключена в поредица от руни — тайната за произхода на живота.
Древен мит… Съвременна наука… Нова господарска раса…
— Аз пък току-що пристигнах във Франкфурт — каза Рейчъл. — Чакам да ме прехвърлят на полет до Копенхаген. Проверих си съобщенията чак след като кацнахме.
— Не мога да ти опиша колко съжалявам…
— Значи да се връщам, така ли?
Грей предпочиташе да не я замесва в ставащото тук, заради собствената й безопасност.
— Така би било най-добре. Ще уредим нещо друго. Ако нещата тук се успокоят, може би ще успея да прескоча до Рим и да се видим, преди да се върна в Щатите.
— Би било чудесно.
Грей долови разочарованието в гласа й.
— Ще ти се реванширам — каза той с надеждата, че ще успее да изпълни обещанието си.
Рейчъл въздъхна — не с раздразнение, а с разбиране. И двамата бяха наясно, че в дългосрочен план връзката им е повече или по-малко обречена. Два континента, две разнопосочни кариери. Но пък и двамата имаха желание да положат необходимите усилия… и да видят докъде ще ги доведе това.
— Надявах се да поговорим — каза Рейчъл.
Грей знаеше какво има предвид, какво се крие зад тези думи. Бяха преживели много неща заедно, видели бяха и доброто, и лошото у другия, но въпреки обективните трудности, съпътстващи всяка връзка от разстояние, никой от двамата не искаше да сложи точка. Всъщност и двамата разбираха, че е време да обсъдят следващата стъпка.
Скъсяване на разстоянието.
Може би това беше една от причините да мине толкова много време от последната им среща. Някакво неизречено на глас споразумение, че им е нужно време да премислят нещата. А сега беше време да сложат картите на масата.
Дали ще преминат към следващата фаза, или не.
Само че имаше ли той отговор на този въпрос? Обичаше Рейчъл. Готов беше да заживее с нея. Говорили бяха и за деца дори. И въпреки това… нещо го притесняваше. Дотам, че да изпитва известно облекчение от провала на срещата им. Причината не беше нито очевидна, нито елементарна. Каква беше тогава?
Може би наистина трябваше да поговорят.
— Ще се отбия в Рим на връщане — каза той. — Обещавам.
— Гледай да си изпълниш обещанието. Дори ще ти оставя малко от любимия ти специалитет на вуйчо Вигор. — Напрежението в гласа й сякаш се оттичаше. — Липсваш ми, Грей. Трябва…
Думите й се изгубиха, заглушени от гневния врясък на клаксон.
Грей погледна към улицата. Някой пресичаше на бегом двете платна между колите. Млада жена с кашмирено сако и рокля до глезените, с навита на кок коса. За малко да не я познае. Поне докато тя не показа среден пръст на шофьора, който й беше свирнал.
„Фиона!“
Какво правеше тук, по дяволите?
— Грей? — каза Рейчъл в ухото му.
Той заговори бързо:
— Извинявай, Рейчъл… Трябва да тръгвам.
Затвори и прибра телефона в джоба си.
Фиона стигна на бегом до врата на аукционната къща и влетя вътре. Грей хукна към лаптопа си. Камерата улови образа на момичето през стъклената врата. Спореше разгорещено с портиера. Накрая униформеният мъж погледна някакво картонче, което тя тикаше в ръцете му, намръщи се и й махна да влиза.
Фиона се стрелна покрай него и изчезна. Образът потъмня.
Грей погледна към улицата.
„По дяволите…“
На Логан това нямаше да му хареса. Ха, да не действал безразсъдно!
От друга страна, какво би направил Пейнтър Кроу?
Грей влезе в стаята. Официалното сако беше метнато на леглото. Готово за спешни случаи.
Пейнтър определено нямаше да си седи кротко на задника.
— Трябва да запазим спокойствие — каза Пейнтър. — Просто ще си седим тук.
Призрачните светлини все така проблясваха и угасваха, студени и тихи, обливаха ледената стена в ярко сияние, после замираха. В тъмните отрязъци пещерата изглеждаше още по-тъмна и студена.
Лиза се премести още по-близо до него. Напипа ръката му и я стисна.
— Нищо чудно, че не се опитаха да ни проследят — прошепна, останала без дъх от страх. — Защо да ни гонят през бурята, когато могат просто да пуснат пак проклетите си светлини и да ни облъчат? От това не можем да се скрием.
Пейнтър знаеше, че е права. Изпаднеха ли в умопомрачение, щяха да са безпомощни. В такова безмозъчно състояние опасният терен и нетърпимият студ щяха да ги убият толкова сигурно, колкото и куршумите на снайперист.
Ала той нямаше да загуби надежда — да, нямаше.
Умопомрачението не се проявяваше веднага, минаваха часове. И той нямаше да пропилее тези часове. Ако намереха помощ навреме, може би имаше начин заболяването да бъде овладяно.
— Ще се справим — тъпо каза той.
С което само я подразни.
— И как, ако мога да попитам?
Обърна се към него, и в този миг светлините грейнаха отново и изпълниха кухината с диамантен блясък. В очите й нямаше чак толкова много страх, колкото беше очаквал. Уплашена беше — и с основание, — но в очите й се четеше и твърдост, твърдост като диамант.