Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
— Снаха ви ли? Аз не вярвам въобще да съм я срещал. Във всеки случай, не знам името й. Как мога да я повикам?
— Повикайте я, казах ви! — повтори нетърпеливо Осуги.
— За кого говорите, за бога?
— Ами за Оцу, разбира се!
— Оцу ли? Защо я наричате ваша снаха? Тя нали не е влязла в семейство Хониден?
— Не, не още, но много скоро мисля да я приема като невяста на Матахачи.
— Трудно ми е да си представя това. Как може тя да се омъжи за някой, ако той не е тук?
Осуги се възмути още повече.
— Виж, нехранимайко! Това никак не те засяга! Само ми кажи къде е Оцу!
— Допускам, че е още в леглото.
— О, да, трябваше да се сетя — промърмори старицата като на себе си. — Наистина аз й казах да наблюдава Такедзо нощем и до сутринта тя трябва доста да се е уморила. Между другото — продължи тя с обвинителен тон, — ти не би ли трябвало да го наблюдаваш през деня?
Без да дочака отговор, тя се обърна кръгом и отиде под кедъра. Там дълго, като в унес, се завзира нагоре. Щом най-сетне се съвзе от вцепенението, тръгна обратно към селото с черничева пръчка в ръка.
Такуан се върна в стаята си, където остана до вечерта.
Стаята на Оцу беше в същата постройка, недалеч от неговата. Вратата й остана затворена през целия ден, освен когато един послушник я отваряше, няколко пъти й носеше лекарство и пръстена паничка, пълна с гъста оризова отвара. Когато предишната нощ я намериха полумъртва под дъжда, трябваше да я завлекат вътре, а тя риташе и пищеше. Насила я накараха да изпие малко чай. После, докато тя седеше мълчаливо облегната на стената, свещеникът строго й се скара. На сутринта имаше силна треска и едва успяваше да вдигне глава, за да отпие от отварата.
Падна нощ. За разлика от предишната вечер, сега в небето светеше ярка луна като прорязана в него дупка. Щом всички останала заспаха дълбоко, Такуан остави настрана книгата, която четеше, нахлузи дървените си налъми и излезе на двора.
— Такедзо! — извика той.
Високо над него един клон се разклати и от него падна лъскава капки роса.
— Бедното момче, навярно няма сила да отговори — каза Такуан на себе си. — Такедзо! Такедзо!
— Какво искаш, монашеско копеле! — прозвуча ядовит глас в отговор.
Такуан рядко се стряскаше, но сега трудно можеше да скрие изненадата си.
— Със сигурност шумно лаеш за човек, който е пред вратата на смъртта. Сигурен ли си, че не си всъщност някоя риба или някакво морско чудовище? При това положение трябва да изкараш още пет-шест дни в повече. Между другото, как е стомахът ти? Достатъчно ли е празен?
— Остави светските разговори, Такуан. Просто ми отрежи главата и с това да се свърши.
— О, не! Не толкова бързо! Човек трябва да внимава с такива неща. Ако веднага отрежа главата ти, тя сигурно ще падне върху мен и ще се опита да ме ухапе. — Такуан впери поглед в небето и заговори провлачено: — Каква красива луна! Ти си щастлив, че можеш да я гледаш от такова благоприятно място.
— Добре, мръсно монашеско псе, сега само ме гледай! Ще ти покажа какво мога да направя, ако си го наумя!
Като събра всичката си сила, Такедзо започна да се клати силно нагоре-надолу с цялата си тежест, като почти счупи клона, за който беше вързан. Долу се посипаха кора и клони. Такуан остана невъзмутим, но може би малко превзето безразличен.
Монахът спокойно очисти раменете си и щом свърши, вдигна пак поглед нагоре.
— Така трябва, Такедзо! Добре е да се ядосваш, както сега. Продължавай! Изпитай силата си докрай, покажи, че си истински мъж, покажи от какво тесто си замесен! В наши дни хората смятат, че е признак на мъдрост и зрялост да можеш да владееш гнева си, но аз ти казвам — те са глупаци. Мразя да гледам младежите толкова сдържани, толкова благопристойни. Те имат повече дух от по-старите от тях и трябва да го покажат. Не се сдържай, Такедзо! Колкото повече се ядосваш, толкова по-добре!
— Само почакай, Такуан! Ако мога да прегриза това въже само със зъби, ще го направя, само за да ми паднеш в ръцете и парче по парче да те разкъсам!
— Това обещание или заплаха е? Ако наистина смяташ, че можеш да го направиш, аз ще остана тук долу и ще чакам. Сигурен ли си, че ще можеш да се справиш, така че да не убиеш себе си, преди въжето да се е скъсало?
— Млъквай! — изкрещя дрезгаво Такедзо.
— Всъщност, Такедзо, ти си настина силен! Цялото дърво се люлее. Обаче, съжалявам да го кажа, но не забелязвам земята да се тресе. Знаеш ли, бедата при теб е, че в действителност си слаб. Гняв като твоя не е нищо повече от лична злоба. Гневът на истинския човек е израз на нравствено възмущение. Гняв заради дребни чувства е за жените, не за мъже.
— Няма да чакаш дълго — заплаши Такедзо. — Ще започна право от врата.