Мусаши
- Автор: Йошикава Ейджи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Парпулов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мусаши». Краткое содержание книги:
Прекрасната Оцу, която вижда в Мусаши своя идеал за мъжество, го освобождава от мъчителното наказание, но той отново е заловен и затворен. Прекарва три самотни години, изучавайки класическата литература на Япония и Китай. И когато му връщат свободата, той отказва да заеме положението на самурай.
Постепенно осъзнава, че да следва Пътя на меча не означава да търси върху кого да стовари огромната си сила. Мусаши усърдно се усъвършенства, създавайки нечуваната дотогава техника на бой с мечове и в двете ръце. Броди надлъж и нашир, изправя се в двубои срещу майстори от много школи. Смята природата за свой върховен и най-суров наставник. Винаги надделява в схватките, но всъщност вижда в Изкуството на война само път и дисциплина, за да постигне висшите човешки добродетели.
Очите на Такедзо се разшириха.
— Границата! Точно така, забравил бях. Трябва да ида в Хинагура.
— Хинагура ли? Защо?
— Там са затворили сестра ми. Трябва да я освободя оттам. Изглежда ще трябва да ти кажа довиждане.
Оцу се втренчи зашеметена в лицето му и млъкна.
— Щом така смяташ за добре, върви! — каза накрая тя. — Но ако мислех, че ще ме изоставиш, нямаше да напусна Миямото.
— Какво друго мога да направя? Просто да я оставя там ли?
С настоятелност в погледа тя взе ръката му в своята. Лицето, цялото й тяло пламтяха от чувство.
— Такедзо — започна Оцу, — по-късно, когато има време, ще ти кажа какво чувствам, но сега моля те, не ме оставяй сама тук! Вземи ме със себе си, където и да отиваш!
— Не мога!
— Запомни — тя стисна здраво ръката му, — харесва ти или не, аз оставам с теб. Ако мислиш, че ще ти преча, докато се опитваш да спасиш Огин, ще отида в Химеджи и ще те чакам.
— Добре, така да е — съгласи се веднага той.
— Нали непременно ще дойдеш?
— Разбира се.
— Ще чакам при моста Ханада, на края на Химеджи. Ще те чакам, ако ще и сто или хиляда дни.
Такедзо отвърна с леко кимване и без повече суетня си тръгна. Понесе се по билото, което водеше от прохода към далечните планини. Оцу вдигна глава и гледа след него, докато се загуби сред околния пейзаж.
Внучето на Осуги се върна в селото и като се втурна към къщата на Хониден, завика:
— Бабо! Бабо!
Изтри нос с опакото на ръката си, надзърна в кухнята и възбудено избъбри:
— Бабо, чу ли? Станало е нещо страшно!
Осуги, застанала до печката, където бавно раздухваше огъня с бамбуково ветрило, не го и погледна.
— За какво е тази врява?
— Бабо, не знаеш ли? Такедзо е избягал!
— Избягал! — Тя изпусна ветрилото в пламъците. — Какво говориш?
— Тази сутрин го нямаше на дървото. Въжето беше прерязано.
— Хейта, нали знаеш какво съм ти казвала, че ако лъжеш…
— Истина е, бабо, честна дума. Всички говорят за това.
— Съвсем сигурен ли си?
— Да, госпожо. А горе в храма търсят Оцу. Нея също я няма. Всички тичат наоколо и викат.
Видимото въздействие на тази новина беше доста живописно. Докато пламъкът от изгарящото ветрило последователно се обагряше в червено, синьо и виолетово, лицето на Осуги ставаше все по-бяло. Изглеждаше, че цялата кръв го напусна и при тази гледка Хейта се сви от страх.
— Хейта!
— Да?
— Тичай, колкото ти държат краката. Веднага извикай баща си. После слез до брега на реката и намери чичо Гон! И бързо!
Гласът на Осуги трепереше.
Преди още Хейта да е стигнал до портата, се беше събрала тълпа от дърдорещи селяни. Между тях бяха зетят на Осуги, чичо Гон, други роднини и много от изполичарите.
— И онова момиче Оцу е избягало, нали?
— Такуан също го няма!
— Доста странно изглежда, ако ме питате!
— Заедно са го направили, това е сигурно.
— Чудя се какво ще направи старицата. Става дума за честта на семейството й!
Зетят и чичо Гон държаха копия, наследени от предците им и се бяха вторачили в къщата. Преди да направят каквото и да е, им трябваха напътствия и затова сега нетърпеливо чакаха Осуги да се появи и да даде нареждания.
— Бабо — извика най-сетне някой, — не чу ли новината?
— Идвам след минута — дойде в отговор. — Мълчете всички и почакайте.
Осуги бързо успя да се справи с положението. Щом осъзна, че ужасната вест трябва да е вярна, кръвта й закипя, но тя успя да се овладее достатъчно, за да коленичи пред семейния олтар. След като мълчаливо се помоли за подкрепа, тя вдигна глава, отвори очи и се извърна. Спокойно отвори вратите на шкафа за саби, издърпа едно от чекмеджетата и извади оттам скъпоценно оръжие. Вече облечена в подходящи за преследването дрехи, тя мушна късата сабя в своето оби и отиде до изхода. Омота здраво връзките на сандалите около глезените си.
Почтителният шепот, който я посрещна, щом наближи портата, показа, че мъжете разбират за какво се е облякла така. Упоритата старица не се шегуваше и бе повече от готова да отмъсти за нанесената на дома й обида.
— Всичко ще бъде наред — обяви тя сухо. — Лично ще открия онази безсрамна уличница и ще се погрижа да бъде наказана, както трябва.
Челюстта й изтрака.
Вече крачеше чевръсто по пътя, когато някой от множеството се обади:
— Щом старицата отива, трябва да тръгнем и ние.
Всички роднини и изполичари се изправиха и се подредиха зад сърцатата си предводителка. Пътьом се въоръжиха с пръчки, докато вървяха, остреха набързо бамбукови копия. Тръгнаха право към прохода Накаяма, без дори да спират по пътя за почивка. Стигнаха тъкмо преди пладне, само за да открият, че са закъснели.