Мусаши

— Значи не възразявате да остана тук?

— Засега не, понеже не може да си едновременно на две места, нали? В дома на Хониден ще дойдеш с вещите си в деня, в който главата на Такедзо се отдели от тялото. Разбрано?

— Да, разбирам.

— И внимавай да не забравиш! — завърши рязко Осуги, докато излизаше бързо от стаята.

В същия миг, сякаш е изчаквала възможността, на покрития с хартия прозорец се появи сянка и един мъжки глас тихо се обади:

— Оцу, Оцу!

С надеждата, че е Такуан, тя въобще не погледна очертанията на сянката и направо се спусна да отвори прозореца. Щом го стори, подскочи назад от изненада. Срещна я погледът на офицера. Той протегна ръка, сграбчи я за китката и силно я стисна.

— Ти беше добра с мен — каза самураят, — но аз току-що получих от Химеджи заповед да се връщам.

— Е, това е много жалко.

Оцу се опита да издърпа ръката си от неговата, но той я бе хванал твърде здраво.

— Изглежда разследват станалото тук — обясни мъжът. — Стига само да имах главата на Такедзо и бих могъл да заявя, че с чест съм изпълнил дълга си. Името ми ще бъде очистено. Онзи смахнат и упорит Такуан не ми позволи да я взема. Каквото и да му говоря, не ще да чуе нищо. Мисля обаче, че ти си на моя страна; ето защо дойдох тук. Моля, ще вземеш ли това писмо и ще го прочетеш ли по-късно, някъде, където никой няма да те види?

Натика писмото в ръката й и мигновено изчезна. Оцу чу стъпките му бързешком да се отдалечават надолу по стълбището към пътя.

Не беше просто писмо, тъй като в него имаше увита едра златна монета. Самото послание обаче беше съвсем ясно — от Оцу се искаше в близките няколко дни да отреже главата на Такедзо и да я донесе в Химеджи, където авторът на писмото щял да я направи своя съпруга и тя да живее в богатство и слава до края на дните си. Посланието носеше името на Аоки Тандзаемон, което, според собственото свидетелство на въпросния, принадлежало на един от най-прославените в областта воини. На Оцу й се прииска да избухне в смях, но възмущението й попречи.

Щом свърши да чете, я повика Такуан:

— Оцу, яде ли вече?

Тя нахлузи сандалите и излезе да говори с него.

— Не ми се яде. Боли ме главата.

— Какво е това в ръката ти?

— Писмо.

— Ново писмо ли?

— Да.

— От кого?

— Толкова си нахален, Такуан!

— Любопитен, момичето ми, любознателен. Не нахален!

— Искаш ли да му хвърлиш едно око?

— Ако не възразяваш.

— Само колкото да убиеш времето?

— Това също е добра причина.

— Ето. Изобщо не възразявам.

Оцу му подаде писмото, след прочитането на което Такуан гръмко се засмя. Тя също не успя да попречи на ъгълчетата на устата си да се извият нагоре.

— Бедният човечец! Толкова се е отчаял, че се опитва да те подкупи с пари и любов едновременно. Това писмо е направо смешно! Трябва да кажа, нашата страна е наистина щастлива, че има такива блестящи, достопочтени самураи! Толкова е храбър, че иска от едно обикновено момиче да отреже нечия глава заради него. И толкова глупав, че да моли за това писмено.