Пътешествие около света за 80 дни
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #15
- Язык: болгарский
- Переводчик: Гергана Иванова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие около света за 80 дни». Краткое содержание книги:
Наистина, преди да слезе от „Карнатик“, почтеният младеж предвидливо бе хапнал обилно. Но след цял ден разхождане той усети, че стомахът му е празен. Беше забелязал, че в местните месарници нямаше овче, козе или свинско месо и тъй като знаеше, че е светотатство да се убиват говедата, основно предназначени за земеделска работа, той стигна до заключението, че месото е рядкост в Япония. Не се лъжеше. Но поради липса на обикновено месо стомахът му щеше да се примири и с глиганско или еленско месо, с полска яребица или пъдпъдък, с пиле или риба, които, заедно с ориза, са основно ястие на японците. И Паспарту остави за следващия ден грижата да си намери храна.
Падна нощ. Паспарту се върна в предишната част на града и започна да се разхожда по улиците под разноцветните фенери. Загледа се в множество фокусници, които изкусно изпълняваха номерата си, и в астрономите на открито, които събират цели тълпи около далекогледите си. После той видя залива, осеян с рибарски огньове, които привличат рибите със светлината от запалена смола.
Най-сетне улиците се обезлюдиха. След всички тези хора се появиха офицерите, които извършваха нощното си бдение. В прекрасните си униформи и заобиколени от свита, те приличаха на посланици. И при всяка среща с ослепителните патрули Паспарту повтаряше шеговито:
— А, ето още една японска мисия тръгва за Европа!
Глава 23. Носът на Паспарту се удължава прекалено
На другия ден Паспарту, смазан от умора и от глад, си каза, че трябва да яде на всяка цена и колкото по-скоро, толкова по-добре. Той можеше да продаде часовника си, но по-скоро би умрял от глад. Сега или никога този смел младеж трябваше да използва силния, ако не мелодичен глас, с който го бе дарила природата.
Той знаеше няколко френски и английски песни и реши да ги изпее. Японците сигурно обичаха музиката, защото всичко при тях се прави под звуците на чинелите, на там-там57 и на барабаните и те със сигурност щяха да оценят таланта на някой европейски виртуоз.
Но може би беше още рано за концерт и ако събудеше сега любителите на музиката, те може би нямаше да му заплатят с монети с лика на японския император, а с нещо друго…
Паспарту реши да изчака няколко часа. Но както си вървеше, изведнъж се сети, че е твърде добре облечен за пътуващ певец, и му хрумна идеята да си смени дрехите за някои дрипи, които повече биха подхождали на положението му. Освен това тази размяна щеше да му донесе известна сума, с която той веднага щеше да задоволи глада си.
След като взе това решение, оставаше да го изпълни. След дълго търсене Паспарту откри един местен вехтошар и му изложи молбата си. Европейската дреха на Паспарту се хареса на вехтошаря и скоро Паспарту излезе оттам със стара японска роба и избеляла с времето чалма на главата. Но в замяна на това в джоба му подрънкваха няколко дребни сребърни монети.
„Добре — помисли си той, — ще си представя, че съм на карнавал!“
Първото, което Паспарту направи, след като заприлича на японец, беше да влезе в една скромна чайна и да обядва с малко пилешко и няколко шепи ориз, като човек, който все още не е решил въпроса с вечерята.
„Сега — каза си той, след като добре си хапна — трябва добре да помисля. Вече не мога да продам тези дрипи срещу още по-японски. Следователно трябва да измисля как да напусна час по-скоро Страната на изгряващото слънце, от която ще запазя само горчив спомен!“
Помисли си да обиколи заминаващите за Америка кораби. Смяташе да си предложи услугите като готвач или прислужник, без да иска заплата, а само да му подсигурят пътя и храната. А когато пристигне в Сан Франциско, щеше да му мисли. Важното беше да прекоси тези четири хиляди и седемстотин мили в Тихия океан, които разделят Япония от Новия свят.
Паспарту не беше от тези, които много умуват какво да направят, и се отправи към пристанището на Йокохама. Но колкото повече приближаваше, идеята, която в момента на хрумване му се бе сторила толкова проста, започна да му се струва все по-неизпълнима. За какво щеше да им е на американските кораби готвач или прислужник и какво доверие щеше да вдъхне, облечен така? На какви препоръки да разчита? Какво да каже?
И така както си мислеше върху тези въпроси, изведнъж погледът му попадна на един огромен афиш, носен от клоун по улиците на Йокохама.
Текстът беше написан на английски и гласеше следното:
57
Ударен самозвучащ музикален инструмент с неопределен тон; разновидност на гонга.