Чашата на призраците

— О, Господи! — престори се Изабела на изплашена. — А сър Джон Бакел още по-голям звяр ли е?

— Е, Бакел е лондонски търговец, приятел на Пурт, богат и могъщ. Градски съдия. Докато, от една страна, гражданите на Лондон се ужасяват от Сандуик, към Бакел те изпитват омраза, защото е назначен лично от краля.

— А лорд Уолтър Уенлок?

— Абат на Уестминстър — присмехулно каза Розалети, — който е наясно с важността на поста си — той се закашля и после се съвзе. — Абат е вече повече от двайсет години, близък приятел на стария крал и специален довереник на новия. Негова светлост лорд Гейвстън много го харесва.

— А смъртта на Пурт и нападението над вас? — попита Изабела. — Какво мислите сега?

— Подозрението не е доказателство — отвърна Казалес, като дъвчеше устната си. — Разбира се, mon seigneur кралят знае за това и изрази недоволството си — той вдигна очи към тавана. — Но това е просто намек как ще се развият събитията.

— А рязката промяна на решението на моя годеник?

— Един Господ знае! — промърмори Казалес. — Милейди — усмихна се той, — предстои скоро да ви наричаме „Ваше величество“. Може би промяната е просто политика, приемане на неизбежното.

Изабела хвърли остър поглед към Розалети, който кимна.

— Милейди — повтори Казалес, — това не са думи, взети от някой романс, но моля ви, помнете, че mon seigneur кралят на Англия храни силна любов към вас.

— А лорд Гейвстън? — двусмисленият въпрос на Изабела сепна Казалес, който хвърли бърз поглед към Розалети. В отговор секретарят само се усмихна спокойно, сякаш не той бе човекът, който трябваше да даде този отговор.

— Mon seigneur кралят — припряно заяви Казалес — изпитва любов към бъдещата си жена, докато обичта му към лорд Гейвстън е като към скъп брат. Новите дипломатически пратеници ще ви уверят в това.

— В такъв случай, мосю — изправи се Изабела, приглаждайки гънките на роклята си, — е време да посрещнем гостите.

Слязохме в заседателната зала. Всичко беше подготвено като за служба: свещи припламваха по протежение на полираната маса, буйно пращящият огън изпепеляваше напоените с аромати борови пънове, мангалите изпускаха искри, покритите с гоблени стени тънеха в сенките, без съмнение надупчени от пролуки за надзъртане и незабележими кътчета, в които Марини и неговите тайни съветници можеха да се притаят. Тримата дипломатически пратеници бяха събрани в далечния край на масата. Видът на Сандуик не лъжеше — той беше воин ветеран, стар рицар, останал верен на Бог и на своя крал. Допадна ми веднага, стана ми симпатичен с грубоватата си доброта. Толкова много ми напомняше на чичо Реджиналд! Като обръщам поглед назад, осъзнавам, че някои хора притежават вродена почтеност и душевно богатство. Сандуик беше един от тези хора. Имаше орлови черти, извит като клюн нос, твърда уста и пламтящи очи под гъсти вежди. Беше облечен по старата мода, без излишни украси, само с дълга, безръкавна тъмнозелена мантия върху късо палто в наситено морав цвят, с увит около кръста колан за меч и сребърна верижка, показваща ранга му, окачена на шията. Стоманеносивата коса на Сандуик се спускаше свободно надолу към раменете му, макар че белите му мустаци и брадата му бяха спретнато подрязани. Той коленичи, когато Изабела се приближи, целуна ръцете й, после, с изключително трогателен жест, се обърна към мен и направи същото, стискайки пръстите ми. Душата ми целуна неговата, животът ми докосна неговия. Jesu miserere mei: споменът за жестоката му смърт терзае дълбоко и силно в ума ми.