Сребърни реки

— Вземете ги и да тръгваме — рече той. — Наближава време за хапване, а тази вечер в „Мъхестата сопа“ ще има особено вкусни гозби!

С тези думи магьосникът ги поведе към един мост, който се издигаше в средата на хълма. Бруенор и Уолфгар се чувстваха страшно нелепо да носят конете си под мишница, но Дризт приемаше всичко с усмивка. Риджис пък изпитваше истинско удоволствие от всички чудновати неща, които съпътстваха посещението им в Дългата седловина. Още при първото си идване бе разбрал, че градчето е място, където човек трябва да се отпусне и да погледне с друг, по-ведър поглед на живота и забавните чудатости на магьосниците.

И извитото мостче, към което се приближаваха сега, знаеше Риджис, беше още един пример за това. То се простираше над малък ручей (всъщност просто си висеше във въздуха), но макар да не бе особено голямо, нямаше дори перила.

Още един магьосник от харпъловия род, този път невероятно стар, седеше на малко столче близо до потока и, подпрял глава с ръка, мърмореше нещо под носа си, без дори да забелязва новодошлите.

Внезапно Уолфгар, който заедно с Харкъл вървеше най-отпред, отскочи назад и рязко си пое дъх. Риджис се подсмихна развеселено — отлично знаеше какво е видял варваринът. Щом се приближиха още малко до ручея, Дризт и Бруенор също разбраха.

Потокът течеше нагоре по хълма, а малко преди да, достигне върха най-неочаквано изчезваше, макар четиримата пътешественици съвсем ясно да чуваха ромоленето на водите под моста. После, сякаш нищо не се бе случило, потокът отново се появяваше от другата страна на хълма и поемаше надолу по склона.

Изведнъж възрастният магьосник скочи от столчето си и се втурна към Уолфгар.

— Какво може да означава това? — провикна се той и в отчаянието си задумка с юмруци по гърдите на варварина. — Как става?

Уолфгар безпомощно се огледа наоколо, търсейки помощ. Не смееше дори да хване ръцете на магьосника, за да го накара да спре — възрастният човечец изглеждаше толкова крехък, че варваринът се боеше да не го нарани неволно. В следващия миг, също така внезапно, както беше скочил, магьосникът отново седна на столчето си и потъна в мисли.

— Уви, горкия Шардин! — тъжно каза Харкъл. — А някога наистина бе велик магьосник! Именно той накара потока да тръгне нагоре. Ала вече трябва да има двайсет години, откак е напълно обсебен от мисълта да открие тайната на невидимите води под моста.

— А не е ли същото като със стената? — зачуди се Дризт. — Та нали заклинанието за невидимост отдавна е познато на магьосниците?

— О, не, изобщо не е същото! — възкликна Харкъл, развълнуван, че някой, който не живее в Бръшляновото имение, проявява интерес към работата им. — Невидимите предмети наистина не са никаква рядкост, но цяло едно невидимо поле — това вече е съвсем различно!

И като махна с ръка по посока на ручея, Харкъл обясни:

— Всичко, което попадне в реката, придобива нейните качества, ала това трае само докато не излезе от водата. Когато някой човек се намира в омагьосаната земя (сам съм го изпробвал и го знам от личен опит), водата и рибите в нея са си съвсем нормални, но пък всичко, което се простира отвъд полето, става невидимо. Това е в разрез с всички качества на невидимостта, които познаваме сега и може би се дължи на дупка в материята на някоя напълно непозната ни Равнина на съществуванието!