Сребърни реки

— Нали ви казах! — извика Харкъл. — Трябва само да тръгнете под моста!

Дризт нямаше нужда от втора покана и без да се колебае, скочи под омагьосания мост. С обичайната си лекота и изящество, елфът се приземи точно до приятеля си.

— Добре ли си? — обърна се той към Уолфгар.

— Пътя, приятелю! — простена Уолфгар. — Искам да се върна при пътя и орките! Там е къде-къде по-безопасно!

Дризт му помогна да се изправи на крака, понеже всяка частица от съзнанието на варварина неистово се противеше на идеята да стои нагоре с краката под някакъв си мост, докато над главата му шурти невидим поток.

Бруенор също не бе особено възхитен, но не можеше да гледа как Риджис си стои съвсем спокойно под моста и го дразни. Много скоро четиримата приятели отново усетиха тревата под краката си — бяха се озовали обратно в нормалния, видим свят. Пред тях се издигаха две сгради и те, следвайки напътствията на Харкъл, се отправиха към по-ниската.

На вратата ги посрещна жена, облечена в сини одежди.

— Четирима! — възкликна тя. — Ама наистина, трябваше да ме предупредите предварително!

— Харкъл ни изпрати — обясни Риджис. — Не сме оттук и не знаем обичаите по тези земи, затуй ви молим да простите невежеството ни!

— Е, добре! — въздъхна жената. — Влизайте! Всъщност точно в момента сме необикновено незаети, та съм сигурна, че ще се намери местенце за конете.

С тези думи тя ги поведе към най-голямото помещение в сградата. То се оказа просторна квадратна стая, чиито стени бяха плътно покрити с малки клетки, достатъчно големи, за да могат смалените коне да се чувстват удобно. Много от тях вече бяха заети, а табелките пред всяка една от тях показваха за кого от магьосниците бе запазено съответното животно. Все пак имаше и празни места и веднага щом намери четири свободни клетки, жената прибра конете на четиримата приятели.

— Може да си ги вземете, когато пожелаете — обясни тя, докато подаваше на всеки от тях ключа от клетката с коня му.

Внезапно жената млъкна и се вгледа в красивото лице на Дризт.

— Я, какво виждам! — без да променя спокойната си, монотонна реч продължи тя. — Не бях чула за пристигането ти, но съм сигурна, че мнозина ще поискат да се срещнат с теб преди да си заминете оттук! Никога досега не сме виждали някого от твоята раса.

Дризт кимна, но не каза нищо. Необикновеното внимание, което получаваше, започваше да го изнервя. То като че ли го принизяваше дори повече от обичайните обиди и заплахи, на които бе свикнал. Ала в същото време разбираше любопитството на магьосниците и знаеше, че им дължи поне няколко часа разговор.

„Мъхестата сопа“ се намираше от другата страна на Бръшляновото имение и представляваше кръгло помещение. Барът, който също бе кръгъл, се намираше точно в средата и ограждаше мъничка стая, представляваща кухнята. Космат мъж с огромни ръце и плешива глава търкаше блестящата повърхност на бара с един парцал. Явно не го правеше, защото барът бе мръсен, просто искаше да убие времето си.