Сребърни реки
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сребърни реки». Краткое содержание книги:
Върху неголям подиум в другия край на стаята стояха няколко музикални инструмента и свиреха сами, дирижирани от белокос магьосник, облечен с черни официални одежди. Всеки път, когато музиката се издигнеше до кресчендо, той вдигаше магическата си пръчка високо въз въздуха и щракваше с пръсти и тогава от четирите ъгъла на малката сцена бликваха разноцветни искри.
Четиримата приятели се настаниха на една маса, от която можеха да виждат магьосника и инструментите. Не им бе никак трудно да си намерят хубаво местенце — всъщност в момента освен тях, в стаята нямаше други гости. Масите, които също бяха кръгли, бяха направени от хубаво, здраво дърво, а в средата им имаше сребърни поставки, върху които стояха големи, прекрасно шлифовани зелени кристали.
— Никога не съм виждал по-странно място от туй! — изръмжа Бруенор, който изобщо не бе възхитен от минаването под моста, но трябваше да се примири, защото не искаше да си тръгне преди да е поговорил с магьосниците.
— Нито пък аз! — отвърна Уолфгар. — И колкото по-скоро се махнем оттук, толкова по-добре!
— Ама че сте ограничени и двамата! — скара им се Риджис. — Това е място за веселие… пък и никаква опасност не ни дебне тук!
И като хвърли бърз, многозначителен поглед на варварина, полуръстът се подсмихна:
— Поне никаква истинска опасност.
— Дългата седловина ни дава прекрасна възможност да си починем — додаде Дризт, — а ние имаме нужда точно от това. Тук можем да решим на спокойствие накъде да поемем и да се върнем на пътя отпочинали и със свежи сили. Вървяхме две седмици от Долината до Лускан и после още една дотук, без да си отдъхнем и за миг. Умората намалява бдителността и уменията и на най-опитния воин и го кара да греши. А в тези диви земи всяка грешка може да бъде фатална.
При последните думи Дризт погледна Уолфгар.
— Така че да се отпуснем и да се насладим на гостоприемството на магьосниците — довърши Риджис.
— Прави сте — съгласи се Бруенор — Ала само за кратко, докато отпочинем малко.
И като се огледа наоколо, продължи:
— А къде, по гоблините, е сервитьорката? Или трябва сами да идем да си донесем нещо за хапване и пийване?
— Ако искате нещо, просто кажете! — разнесе се глас от средата на масата.
Уолфгар и Бруенор скочиха на крака и започнаха да се оглеждат на всички посоки. Дризт забеляза светлинката, която проблясваше в сърцевината на зеления камък в средата на масата, и веднага се досети какво представляваше той. Наведе се, за да го разгледа по-добре, после погледна през рамото си и видя, че плешивият мъж зад бара също бе вперил очи в подобен камък.
— Магически кристал за гадаене — обясни елфът на приятелите си, макар че те вече се бяха досетили и сега се чувстваха доста глупаво, както си стояха насред празната гостилница, здраво стиснали оръжията си в ръце.
Риджис стоеше, а раменете му се тресяха от бурния смях, който вече не можеше да потиска.
— Ти си го знаел през цялото време, Къркорещ корем! — сърдито изръмжа Бруенор. — Чини ми се, че твърде много взе да се забавляваш на наш гръб, та се чудя дали все още има място за теб сред нас!
Риджис отвърна на гневния му поглед без да трепне.
— Изминахме повече от четиристотин мили заедно, добри ми Бруенор — отвърна той. — Брулиха ни ледени ветрове, нападаха ни оркски отряди, бихме се с хора и призраци, та мисля, че ми се полага да се посмея малко! А ако ти и Уолфгар престанете да подозирате всички и всичко, което срещате тук, може да се позабавлявате не по-зле от мен!
Уолфгар като че ли се вслуша в думите му. Най-неочаквано той отметна глава назад и нададе силен вик, захвърляйки гнева и предразсъдъците далеч от себе си — искаше да се вслуша в съвета на полуръста и да види Дългата седловина с нови, непредубедени очи. Дори вълшебникът, който дирижираше музиката, свали магическата си пръчка — гледката на прочистващия душата си с вик варварин заслужаваше да се види.
А когато свърши, Уолфгар избухна в смях. И то не какъв да е, а силен, гръмогласен смях, който избликна от самото му същество и проехтя из цялата стая.
— Бира! — провикна се Бруенор към зеления камък.
Почти веднага откъм бара долетя светещ син поднос и донесе силно пиво, което щеше да им стигне за цялата вечер. Няколко минути по-късно от напрежението им нямаше и следа, чуваше се звън на халби и весели наздравици.
Само Дризт остана все така нащрек. Елфът седеше на мястото си, от време на време посръбваше от чашата и наблюдаваше всичко, което ставаше около него. Не се боеше, че може да ги сполети нещо лошо, просто искаше да владее положението, когато магьосниците, тласкани от естественото си, неутолимо любопитство, започнеха да ги разпитват.