Сребърни реки

Само че аз не го вярвам. Разбира се, има случаи, когато това наистина е така жесток деспот се възкачва на престола, на който дотогава е седял мъдър и добър владетел, смъртоносна чума почерня и покосява хиляди хора. Ала въпреки това вярвам, не мога да не вярвам, че народите на този свят се развиват; вярвам, че еволюцията (макар и невинаги да се движи по най-прекия път) води хората напред, към един по-добър живот. Винаги, когато открият път, който води към по-добро бъдеще, хората тръгват натам и захвърлят онова, което не им е помагало. Чувал съм разказите на Уолфгар за неговия народ, варварите от Долината на мразовития вятър, и съм изумен и ужасен от жестокостта, която изпълва миналото им — неспирните войни между отделните племена, масовите изнасилвания на пленените жени и нечовешките мъчения на пленените воини. Вярно е, че сегашните обитатели на Долината са свирепи и безмилостни, но далеч не толкова, колкото предшествениците им. Така и трябва да бъде и силно се надявам, че тази промяна ще продължи и ще се задълбочи. И може би един ден сред тях ще се появи велик водач и ще открие истинската любов, ще открие жена, която ще събуди у него обич и уважение — нещо, което сега е напълно непознато на варварите. И тогава положението на варварските жени може би най-сетне ще се промени?

Ако това се случи, племената на тундрата ще открият една неподозирана дотогава сила. Ако това се случи, ако варварските жени бъдат освободени от сегашното им унизително положение, мъжете никога, никога вече, няма отново да ги превърнат в това, което са те сега — робини.

Тогава всички — и мъже, и жени — и те заживеят много по-добре.

Защото, за да бъде една промяна трайна, тя трябва да бъде за добро. Именно така цивилизациите и народите се развиват, стават по-мъдри и превръщат света наоколо в по-хубаво място.

За Матриарсите от Мензоберанзан (както за много други наследствени тирани) промяната представлява заплаха за властта и положението и затова съпротивата им е напълно логична и очаквана. Ала защо има толкова много хора, дори такива, които живеят в пълна нищета (така, както са живели и техните родители, и родителите на техните родители), за които промяната е ужасяващо, отвратително зло? Не би ли трябвало именно най-бедният селяк най-силно да желае промяна и развитие на света, в който живее? Та нали една такава промяна би означавала по-добър живот за децата му?

И все пак, това като че ли никога не се случва. За повечето хора, оставили веднъж най-добрите години на своя кратък живот зад гърба си, да приемат промяната като нещо хубаво и добро става трудно, почти невъзможно. Не! Те се вкопчват в миналото, в онова блажено време, когато светът беше по-прост и по-добър Те се боят от промяната, защото се страхуват, че напредъкът на онези, които идват след тях, може да хвърли светлина върху техните собствени провали.

Може би причината се корени именно тук. Един от най-големите ни страхове (роден от глупава гордост) е да не би нашите деца да се окажат по-мъдри от нас. И докато толкова много хора възхваляват достойнствата на своите деца, дали дълбоко в тях не се крие страхът, че същите тези деца един ден ще съзрат грешките на родителите си?