Нека ти разкажа
- Автор: Букай Хорхе
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нека ти разкажа». Краткое содержание книги:
Това са уроците, които психотерапевтът Хорхе се опитва да предаде на студента Демиан, отишъл при него да разреши житейските си дилеми. Той получава отговори под формата на истории, които Дебелия (това е прякорът на необикновения терапевт) черпи както от живота, така и от античните митове, дзен мъдрости, притчи на суфите, народни приказки или автори като Екзюпери и Лафонтен. Тези истории ще ви трогнат, разсмеят или просто ще ви накарат да се замислите, но едно е сигурно: няма да ви оставят безразлични.
— Откъде да знам! По хиляди причини…
— Кажи ми поне една. Например за случая, след който дойде в кабинета ми в лошо настроение.
— За да скрият нещо лошо, което са направили.
— И защо да го крият?
— За да не ги обвини някой.
— И защо не искат някой да ги обвини?
— Защото знаят, че ще осъди постъпката им.
— И защо не искат някой да ги съди?
— Защото е важно за тях.
— И?
— И… не искат да носят вина.
— Тоест, за да не поемат отговорност.
— Точно така.
— Добре. Да речем, че това е причината за деветдесет и девет на сто от лъжите.
— Предполагам.
— Така. А лъжецът откъде знае, че трябва да носи отговорност? Кой определя отговорността му?
— Никой! Е, самият той.
— Така е. Самият той.
— И какво?
— Не разбираш ли? Лъжецът не се бои от последствията, от обвинението на другите, нито от присъдата им. Той сам се е обвинил и се е осъдил вече. Виждаш ли? Присъдата е произнесена. Лъжецът се крие от собственото си обвинение, от присъдата си и от своята отговорност. И както ти казах, проблемът не е в някой друг, а в този, който лъже.
Застинах. Всичко беше вярно. Знаех, защото го бях наблюдавал отстрани и отвътре. Лъжех, когато сам съм се обвинил и осъдил вече.
— Но е вярно, че ме лъже!
— Толкова вярно, колкото когато майка ми казваше за брат ми Качо: „Не хапва нищо“. Брат ми не й ядеше от месото, нито хапваше от супата й, нито опитваше от крем карамела й, „който е толкова хранителен“…
— Не, не е същото. Когато някой ме лъже, лъже МЕН.
— Не, Демиан. Приемам, че се смяташ за център на твоя свят. Това е така. Но НЕ си център на ЦЕЛИЯ свят. Той лъже изобщо. Не лъже точно ТЕБ. Прави го, защото така е решил, защото така му изнася или защото му се иска. То си е НЕГОВО право. Като кажеш, че лъже ТЕБ, ти създаваш една маниакална препратка към себе си и нещо, което всъщност е негов проблем, се превръща в ТВОЙ проблем. Не се дразни!
— Но това негов проблем ли е?
— Когато човек лъже, за да избегне отговорността, това си е симптом. Колко пъти и двамата сме били свидетели, че в крайна сметка неврозата е само начин да избегнем зрелостта, да избегнем отговорността, която идва с годините?
— Не знам. Трябва да помисля. Във всекидневния живот обикновено печели лъжецът, а не онзи, който се дразни.
— Дори когато е така, справедливостта няма нищо общо със здравето. А и всичко зависи от това какво ти смяташ за печалба.
Трудно е човек да направи нещата такива, каквито иска, с лъжи. Смятам, че този, който лъже, може да постигне желаното само за известно време (макар дълбоко в себе си да знае, че този начин е фалшив, измамен, пясъчен замък, граден върху лъжата).
— Но ние не лъжем заради това или не си даваме сметка. Мисля, че поне когато аз лъжа, се стремя към контрол над положението.
— Тоест, към власт…
— Да, в известен смисъл към власт. Аз съм този, който знае истината. Аз те предизвиквам. Аз те лъжа. Аз те мамя. Аз те дразня… Скапана власт, но все пак власт.
— Да ти разкажа ли една приказка?
Хорхе отдавна не ми беше разказвал приказки.
— Давай!
— Е, не чак приказка.
В един от най-мръсните квартали на града имало някакъв ужасен бар.
Вътре било мрачно като в сцена от криминале от черната серия.
Някакъв пиян пианист с кръгове под очите, който едва се виждал сред полумрака и дима на вонящите цигари, дрънкал скучен блус в ъгъла.
Но изведнъж вратата се отворила с трясък. Пианистът спрял да свири и всички погледи се насочили към нея.
Появил се някакъв здравеняк с мускули на ковач, които не се побирали във фланелката му, и с татуировки по ръцете.
Ужасното му лице изглеждало още по-свирепо заради големия белег на бузата му.
И с глас, който смразявал кръвта, мъжът викнал:
— Кой е Питър?
В бара се възцарила напрегната, сковаваща тишина. Здравенякът пристъпил две крачки, грабнал един стол и го запратил в огледалото.
— Кой е Питър?
Едно малко очилато човече отдръпнало стола си от една от страничните маси. Тръгнало безшумно към здравеняка и прошепнало едва-едва:
— Аз… Аз съм Питър.
— А, значи ти си Питър? Аз съм Джак, копеле!
После го вдигнал с една ръка във въздуха и го запратил в огледалото. Сграбчил го и му фраснал два юмрука, които едва не му отнесли главата. След туй стъпкал очилата му. Разкъсал дрехите му и накрая го хвърлил на земята и заскачал върху корема му.
Тънка струйка кръв потекла от ъгълчето на устните на човечето, което лежало на пода почти в несвяст.
Здравенякът отишъл до вратата и преди да си тръгне, рекъл:
— Никой не може да си прави майтап с мен. Никой!