Битката за Лабиринта
- Автор: Риордан Рик
- Серия: Пърси Джаксън и боговете на Олимп #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-0543-7
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Битката за Лабиринта». Краткое содержание книги:
Някакъв тип зад нас изшътка:
— Млъкнете! Идва ред на мажоретките!
— Здравейте! — извика в микрофона русокосата, с която се бях сблъскал на вратата. — Аз се казвам Тами, а до мен е Кели.
Кели направи циганско колело.
В този момент Рейчъл изпищя, все едно някой я бе убол с карфица. Няколко деца се обърнаха към нас и се подсмихнаха, но Рейчъл се взираше ужасено в мажоретките. Тами обаче изобщо не й обърна внимание, а заговори за страхотните занимания, които предлага училището.
— Бягай! — изсъска Рейчъл. — Веднага!
Написани от един от най-известните и обичани автори на фентъзи за деца — Рик Риърдън, — книгите от поредицата ПЪРСИ ДЖАКСЪН И БОГОВЕТЕ НА ОЛИМП са безспорен световен бестселър, преведени на 34 езика и издадени в над 40 милиона копия. Покорили световните класации за най-продавани детски книги, те са и сред най-популярните и коментирани заглавия от младите читатели в България. С четвъртата част от приключението идват още чудовища, излезли от дълбините на Тартар, остроумни диалози, осъществява се и най-опасната битка, водена до този момент на Хълма на нечистокръвните.
Тази мисъл обаче бързо отхвръкна от главата ми, тъй като в този момент погледът ми стигна до тялото… или по-точно до телата. Тъй като те бяха три. Да, може би вече трябваше да съм свикнал със странната анатомия след срещите с Янус и Бриарей, но този тип пред нас изведнъж се разтрояваше. Вратът му се свързваше с гръдния кош в средата, както при всеки нормален човек, само че от двете страни имаше по още един гръден кош, долепен до раменете с няколко сантиметра пролука. Лявата му ръка стърчеше от левия гръден кош, а дясната — от десния, така че той имаше две ръце, но четири подмишници, ако изобщо можете да си представите подобно нещо. Трите гръдни коша преминаваха в един огромен кръст с два обикновени, но доста дебели крака, обути в най-големите джинси на света. Всеки от гръдните кошове беше облечен с риза в различен цвят — зелена, жълта и червена — като светофар. Зачудих се как ли обличаше тази в средата, при условие, че там нямаше ръце.
Пастирът Евритион ме сръга.
— Поздрави господин Герион.
— Здравейте — рекох аз. — Хубаво тял… хубаво ранчо! Хубаво ранчо си имате!
В този миг през остъклената врата на верандата излезе Нико ди Анджело.
— Герион, писна ми да чакам…
Видя ни и застина. След това извади меча си. Същият, който бях видял в съня си: къс, остър и черен като нощта.
Герион изръмжа:
— Приберете меча, господин Ди Анджело! Няма да допусна гостите ми да се избият в дома ми!
— Но това са…
— Пърси Джаксън — прекъсна го собственикът. — Анабет Чейс. И две чудовища, техни приятели.
— Чудовища ли? — обади се обидено Гроувър.
— Този тук носи три ризи! — извика смаяно Тайсън, все едно чак сега си даваше сметка за този факт.
— Те оставиха сестра ми да загине! — Гласът на Нико трепереше от гняв. — Дошли са да ме убият!
— Нико, не желаем смъртта ти. — Вдигнах умиротворително ръце. — Това, което се случи с Бианка…
— Не изричай името й! Не си достоен да говориш за нея!
— Чакайте малко! — обърна се Анабет към Герион. — Откъде знаете имената ни?
Тригърдият намигна.
— Стремя се да съм информиран, скъпа. През ранчото минава кой ли не. Всички искат по нещо от стария Герион. А сега, господин Ди Анджело, приберете грозния си меч, преди да съм заповядал на Евритион да ви го вземе.
Пастирът въздъхна, но все пак вдигна бодливата си тояга. Седналият в краката му Ортрос изръмжа.
Нико се поколеба. Изглеждаше по-слаб и по-бледен, отколкото го бях видял във връзката по Ирида. Сигурно не беше слагал залък в устата си през последната седмица. Черните му дрехи бяха прашни от вървенето през Лабиринта, в тъмните му очи пламтеше омраза. Беше твърде малък, за да изглежда толкова ядосан. Къде беше изчезнало жизнерадостното хлапе, запалено по играта „Митомеджик“?
Нико неохотно върна меча в ножницата.
— Само да ме доближиш, Пърси, и ще повикам помощ. Сигурен съм, че тя няма да ти хареса.
— Вярвам ти — отвърнах.
Герион го потупа по рамото.
— Браво, така е много по-добре. Елате сега, искам да ви разведа из ранчото.
Герион си имаше влакче — едно от онези, с които децата обикалят из зоологическите градини, изрисувано на черни и бели петна като крава. На покрива на първия вагон имаше сирена, която звучеше като дрънчене на чан. Реших, че сигурно това беше някакъв изтънчен начин за измъчване на посетителите — едва ли някой можеше да се качи на муумобила, без да умре от срам.
Нико седна най-отзад, най-вероятно, за да сме му пред очите. Евритион се настани до него с бодливата си тояга и смъкна каубойската си шапка на челото, сякаш се канеше да подремне. Ортрос скочи отпред до Герион и огласи пасищата с доволно джафкане на два гласа.
Анабет, Тайсън, Гроувър и аз се наместихме в двата вагона в средата.
— Ранчото е много голямо — започна да обяснява Герион, щом муумобилът потегли. — Отглеждаме най-вече коне и говеда, но имаме и различни екзотични видове.
Изкачихме се на билото на един хълм и Анабет ахна.
— Хипалектриони?!? Мислех, че отдавна са изчезнали!
В подножието на хълма имаше заградено пасище, в което се разхождаха десетина от най-странните създания, които някога съм виждал. Предната им част беше на кон, а задната — на петел. Имаха пернати опашки и червени криле. Пред очите ми две от тях се сбиха за купчина зърно. Вдигаха се на задните си крака, цвилеха и размахваха криле един срещу друг, докато по-дребният не побягна, поклащайки се на задните си кокоши крака.