Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
Известно време всички мълчаха. После човекът, който приличаше на селянин и имаше дълга до раменете коса, каза:
— Не разбирам как така не си помни предишния живот. Струва ми се, че не може такова нещо. Нека Доктора каже.
— Възможно е — кратко каза Доктора. Беше слаб, измъчен и въртеше лула в ръцете си. Изглежда, много му се пушеше.
— Защо не избягахте заедно с осъдените? — попита широкоплещестият.
— Там беше останал Гай — каза Максим. — Надявах се, че Гай ще дойде с мен…
Той замълча, спомняйки си бледото отчаяно лице на Гай, и страшните очи на ротмистъра, и горещите удари в гърдите, и усещането за безсилие и обида.
— Това беше глупаво, разбира се, — каза той. — Но тогава аз още не разбирах.
— Участвувал ли сте в операции? — попита отзад дебелият Мемо.
— Вече разказвах.
— Повторете!
— Участвувал съм в една операция, когато бяха задържани Кетшеф, Орди, вие и още двама, които отказаха да съобщят имената си. Единият имаше протеза.
— Как си обяснявахте тази прибързаност на вашия ротмистър? За да получи право на изпитание с кръв, кандидатът трябва да е участвувал поне в три операции.
— Не знам. Знам само, че той ми нямаше доверие. Сам не разбирам защо ме прати да разстрелвам…
— А защо той всъщност стреля по вас?
— Мисля, че се изплаши. Аз исках да му отнема пистолета…
— Не разбирам — каза дългокосият. — Е, не ви се е доверявал. Е, за проверка ви пратил да екзекутирате…
— Почакайте, Горски — каза Мемо. — Всичко това са разговори, празни приказки. Докторе, на ваше място аз бих го прегледал. Нещо не вярвам много на тая история с ротмистъра…
— Аз не мога да преглеждам на тъмно! — раздразнено каза Доктора.
— А вие запалете светлина — посъветва ги Максим. — Аз все едно ви виждам.
Настъпи мълчание.
— Как така ни виждате? — попита широкоплещестият.
Максим сви рамене:
— Виждам ви.
— Що за глупост? — каза Мемо. — Е добре, какво правя сега, щом ме виждате?
Максим се обърна.
— Насочил сте към мен — тоест на вас ви се струва, че към мен, а всъщност към Доктора — лека картечница. Вие сте Мемо Грамену, аз ви познавам. На дясната ви буза има драскотина, преди я нямаше.
— Нокталопия — промърмори Доктора. — Дайте да запалим светлина. Глупаво е. Той ни вижда, а ние него — не.
— Да — каза Мемо. — Разбира се, че е глупаво. Оттук той или ще излезе наш, или няма да излезе изобщо.
— Позволете… — Максим протегна ръка, взе от Доктора кибрита и запали свещта.
Всички присвиха очи, закривайки се от светлината. Доктора веднага запали лулата си и каза:
— Събличайте се.
Максим смъкна брезентовата блуза. Всички се втренчиха в гърдите му. Доктора излезе иззад масата, приближи се до него и започна да го върти на различни страни, като го опипваше със здравите си студени пръсти. Беше тихо. После дългокосият каза с някакво съжаление:
— Красиво момче. Синът ми беше… също…
Никой не му отговори; той тежко се изправи, порови се в ъгъла, с усилие измъкна и сложи на масата голяма плетена дамаджана. После извади три чаши.
— Можем да пием поред. Ако пък някой иска да хапне, сирене ще се намери. И хляб също…
— Почакайте, Горски — раздразнено каза широкоплещестият. — Отместете дамаджаната си, нищо не виждам… Е, Докторе?
Доктора още веднъж опипа Максим със студени пръсти, обви се в дим и седна на мястото си.
— Я ми налейте, Горски, — каза той. — В такива обстоятелства човек трябва да пийне нещо… Обличайте се — обърна се той към Максим. — И не се хилете като риба-плашило. Ще трябва да ви задам няколко въпроса.
Максим се облече. Доктора отпи от чашата, намръщи се и попита:
— Кога, казвате, че са стреляли във вас?
— Преди четиридесет и седем дни.
— С какво, казвате, че са стреляли?
— С пистолет. Армейски пистолет.
Доктора пак отпи, пак се намръщи и произнесе, обръщайки се към широкоплещестия:
— Залагам си главата, че в този юначага действително са стреляли с армейски пистолет, при това от много близко разстояние, но не преди четиридесет и седем дни, а най-малко преди сто четиридесет и седем… Къде са куршумите? — изведнъж попита той Максим.
— Те излязоха и аз ги изхвърлих.
— Слушайте, как ви беше… Мак! Вие лъжете. Признайте си как е станало това?
Максим леко захапа долната си устна.