Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
— Вървете — каза Рада, без да се обръща.
— Да вървим, Мак — каза Гай, нахлупвайки баретата.
— Позвънете — каза Рада. — Ако се забавите там, непременно позвънете…
Тя така и не се обърна.
Вестовоят услужливо разтвори вратичката пред Гай. Седнаха вътре, тръгнаха. Изглежда, работата беше срочна: шофьорът препускаше, надул сирената на пълна мощност. Гай с известно съжаление помисли, че ето на, пропадна вечерта, рядката хубава вечер — уютна, домашна, безгрижна. Но такъв е животът на легионера. Сега ще ти заповядат, ти ще вземеш автомата и ще стреляш — веднага след бутилката бира, след уютната пижама и песничките под акомпанимента на китара. Това е прекрасният живот на легионера, най-хубав от всичко възможно. И не ни трябват нито приятелки, нито съпруги, и прав е Мак, че не иска да се жени за Рада, въпреки че жалко за сестричката, разбира се. Нищо, ще го почака. Ако го обича, ще почака…
Колата се понесе по плаца и спря пред входа на казармата. Гай изскочи, изтича по стъпалата. Пред вратата на канцеларията спря, провери положението на баретата, токата, набързо огледа Мак, закопча му копчето на яката — массаракш, вечно му е разкопчано! — и почука.
— Влезте! — гракна познатият глас.
Гай влезе и се представи. Господин ротмистър Чачу в сукнена наметка и с фуражка седеше зад масата си. Пушеше и пиеше кафе, снарядната гилза пред него беше пълна с фасове. Отстрани върху масата лежаха два автомата. Господин ротмистърът бавно се изправи, тежко се опря с две ръце върху масата, втренчи се в Мак и заговори:
— Кандидат Сим! Ти се прояви като извънредно добър боец и верен боен другар. Аз ходатайствувах пред командира на бригадата за предсрочното ти повишаване в чин действителен редник на Бойния Легион. Изпитанието с огън ти издържа напълно успешно. Остава последното — изпитанието с кръв.
Сърцето на Гай радостно подскочи. Той не очакваше, че всичко ще стане толкова бързо. „Браво на господин ротмистъра! Това се казва стар воин! А аз, глупакът, си въобразявах, че той се заяжда с Мак…“ Гай погледна към Мак и радостта му малко поугасна. Лицето на Мак беше напълно вдървено, очите опулени, всичко според устава, но точно сега не беше толкова нужно строгото придържане към уставните правила…
— Връчвам ти заповедта, кандидат Сим — продължи господин ротмистърът и протегна на Мак листа. — Това е първата писмена заповед, адресирана до теб лично. Прочети и се подпиши.
Мак взе заповедта и я прочете. Сърцето на Гай отново се сви, но вече не от радост, а от някакво тежко предчувствие. Лицето на Мак оставаше все така неподвижно и всичко като че ли беше наред, но той сякаш се поколеба, преди да вземе писалката и да се разпише. Господин ротмистърът огледа подписа и прибра листчето в планшета си.
— Капрал Гаал — каза той, взимайки от масата запечатан плик. — Върви в караулното помещение и доведи осъдените. Вземи автомата… не, не този, а крайния…
Гай взе плика, окачи автомата на рамото си, обърна се кръгом и тръгна към вратата. Успя да чуе как господин ротмистърът казва на Мак:
— Няма нищо, кандидате, не се страхувай. Това е страшно само първия път…
Гай бегом се отправи през плаца към зданието на бригадния затвор, връчи на началник-караула плика, разписа се където трябва, получи лично необходимите разписки, след което му доведоха затворниците. Това бяха вчерашните заговорници — дебелият чичко, на когото Мак изкълчи пръстите, и жената. Массаракш, само това липсваше! Жената… това не е за Мак. Гай изведе арестуваните на плаца и ги подгони към казармата. Мъжът преплиташе крака и все галеше ръката си, а жената вървеше права, като глътнала бастун, пъхнала ръце дълбоко в джобовете на жакета си и като че ли нищо не виждаше и не чуваше. Массаракш, а защо всъщност това да не е за Мак? Какъв дявол! Тая женска е също такава гадина, както и мъжът. Откъде-накъде ще й даваме някакви привилегии? И защо, массаракш, ще даваме някакви привилегии на кандидата Сим? Нека свиква, массаракш и массаракш!…
Господин ротмистърът и Мак бяха вече в колата. Господин ротмистърът седеше зад кормилото, Мак — на задната седалка с автомата между коленете. Той отвори вратичката и арестуваните влязоха вътре.
— На пода! — изкомандува Гай.
Те послушно седнаха на железния под, а Гай — на седалката срещу Мак. Опита се да срещне погледа му, но Мак гледаше осъдените. Не, гледаше женската, която се беше свила на пода, обхванала с ръце коленете си. Господин ротмистърът, без да се обръща, попита:
— Готови ли сте? — и колата тръгна.
По пътя не разговаряха. Господин ротмистърът караше с безумна скорост — искаше явно да приключи всичко преди смрачаване, защо да се протака? Мак все гледаше жената, сякаш искаше да срещне погледа й, а Гай все се мъчеше да срещне погледа на Мак. Осъдените все се хващаха един за друг, не можеха да се задържат на пода; дебелият се опита да заговори с женската, но Гай го сряза. Колата изскочи от града, мина през южната застава и веднага сви по изоставения черен път — много, много познат! — водещ към Розовите Пещери. Колата подскачаше, беше трудно да се държиш. Мак не желаеше да вдигне очи, а на всичко отгоре тези полупокойници все се хващаха за коленете им, за да се спасят от ужасното друсане. Гай най-сетне не издържа и тресна дебелия гад с върха на ботуша под ребрата, но това не помогна — онзи все продължаваше да се хваща. Господин ротмистърът сви още веднъж, рязко намали скоростта и колата бавно, внимателно навлезе в кариерата. Господин ротмистърът изключи мотора и изкомандува: