Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
Отново настъпи мълчание. Доктора тежко въздъхна и изчука лулата си в пейката.
— Рядък и тежък случай — обяви той. — Имам предложение. Нека той ни поразпитва… Нали имате въпроси, Мак?
— Да, аз дойдох да питам — отзова се Мак.
— Той има много въпроси — потвърди с усмивка Орди. — Мира не даваше на майка ми. Пък и на мен.
— Задавайте — каза широкоплещестият. — А вие, Докторе, ще отговаряте. А ние ще послушаме.
— Кои са Огненосните Творци и какво искат? — започна Максим.
Всички се размърдаха — явно не очакваха такъв въпрос.
— Огненосните Творци — каза Доктора — са анонимна група от най-опитни интриганти измежду военните, финансистите и политиците. Имат две цели — една главна и една основна. Главната е да удържат властта. Основната — да получат от тази власт максимум удовлетворение. Всички те са скубачи, безделници, садисти и властолюбци… Удовлетворен ли сте?
— Не — каза Максим. — Всичко това аз и сам го подозирах… Интересува ме тяхната икономическа програма. Идеологията. Базата, на която се опират.
Всички отново се спогледаха. Горски с отворена уста гледаше Максим.
— Икономическата им програма… — каза Доктора. — Вие искате от нас прекалено много. Ние сме практици, а не теоретици. За нас най-важното е, че те искат да ни унищожат. Иначе казано, ние се борим за живота си…
Той раздразнено започна да тъпче лулата.
— Аз не исках да обидя никого — каза Максим — Просто искам да се ориентирам…
Той с удоволствие щеше да изложи на Доктора теорията на историческите последователности, но не му достигнаха думи. И без това от време на време му се налагаше да минава на линкос.
— Добре. Но какво искате вие? Към какво се стремите, освен към запазване на живота си? И кои сте вие?
Лулата на Доктора шумолеше и трещеше, тежък смрад се разпространяваше от нея по мазето.
— Дайте — каза изведнъж Горски, — дайте аз да му кажа… Ти, приятелче симпатично, такова… Не знам как е у вас в планината, а тук у нас хората обичат да живеят. Как така — освен, викаш, запазването на живота? А на мен може би нищо друго не ми и трябва? Ти какво мислиш, че това е малко? Я какъв храбрец се извъди! Ти вземи поживей като мен в мазе, когато имаш дом, жена, семейство и всички са се отрекли от теб… Ти остави тия работи!
— Почакайте, Горски — каза широкоплещестият.
— Ами, нека той почака! Виж какъв се извъдил! Общество му дай, бази там всякакви…
— Почакай, чичо — каза Доктора. — Не се сърди. Нали виждаш, човекът нищо не разбира… Виждате ли — каза той на Максим, — нашето движение е много разнородно. Нямаме никаква единна политическа програма, а не можем и да имаме — ние убиваме, защото убиват нас. Това трябва да се разбере. Разберете го. Всички ние сме смъртници, малко шансове имаме да оцелеем. И цялата политика при нас всъщност е изместена от биологията. Да оцелеем — ето главното. Така че не ни е до база. И ако сте дошъл с някаква социална програма, нищо няма да постигнете.
— Но каква е всъщност работата? — попита Максим.
— Смятат ни за дегенерати. Откъде е тръгнало това, днес никой вече не помни. Но на Огненосните Творци им е изгодно да ни преследват: това отвлича народа от вътрешните проблеми, от корупцията на финансистите, които грабят пари за военни поръчки и за строеж на кули.
— Това вече е нещо — каза Максим. — Значи в основата на всичко отново са парите. Значи Творците служат на тях. Кого още прикриват те?
— Творците никому не служат. Те са парите. Те са всичко. И между другото са нищо, защото са анонимни и непрекъснато се гризат взаимно… Той да можеше да поговори с Вепъра — обърна се Доктора към широкоплещестия. — Щяха да намерят общ език.
— Добре, за Творците аз ще поговоря с Вепър. А сега…
— С Вепър вече няма да поговорите — злобно каза Мемо. — Него го разстреляха.
— Това е едноръкият — поясни Орди. — Впрочем да, вие би трябвало да знаете…
— Знам — каза Максим. — Но него не го разстреляха. Осъдиха го на каторга за превъзпитаване.
— Не може да бъде — каза широкоплещестият. — Вепър? На каторга?
— Да — каза Максим. — Гел Кетшеф осъдиха на смърт, Вепър — на каторга, а един, който отказа да съобщи името си, го взе цивилният. Предполагам, в контраразузнаването.
И отново всички замълчаха. Доктора отпи от чашата. Широкоплещестият седеше, подпрял глава върху раменете си. Горски от време на време горестно изпъшкваше и жалостиво гледаше Орди. А тя, стиснала устни, беше забила поглед в масата. Това беше мъка и Максим съжаляваше, че е заговорил на тази тема. Беше истинска мъка, и само Мемо в ъгъла не толкова тъгуваше, колкото се страхуваше… „На такива не трябва да се дават картечници — помисли Максим. — Той ще вземе да ни избие всички…“