Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
— Казвам ви истината. Вие просто не знаете колко бързо у нас зарастват раните. Аз не лъжа.
Той помълча.
— Впрочем, лесно е да ме проверите. Порежете ми ръката. Ако раната не е дълбока, тя ще зарасне за десет-петнадесет минути.
— Това е истина — каза Орди. Тя заговори за пръв път за цялото това време. — Това го видях сама. Той белеше картофи и си поряза пръста. След половин час беше останал само бял белег, а на другия ден изобщо вече нямаше нищо. Мисля, че той наистина е планинец. Гел разказваше за древната планинска медицина — те са умеели да лекуват раните със заклинания.
— Ах, планинската медицина… — каза Доктора и отново се обви в облак дим. — Е, добре, да допуснем. Наистина, порязаният пръст е едно, а седем куршума от упор — съвсем друго, но да допуснем… Това, че раните са зараснали толкова бързо, не е най-чудното. Бих искал да ми се обясни друго. В младежа има седем дупки. И ако тези дупки бяха наистина от пистолетни куршуми, то най-малко четири от тях — забележете, всяка поотделно! — биха били смъртоносни.
Горски възкликна „ох“ и молитвено оплете ръце.
— Как, по дяволите? — попита широкоплещестият.
— Не, вие ще трябва да ми повярвате — каза Доктора. — Куршум в сърцето, куршум в гръбнака и два куршума в черния дроб. Плюс обща силна загуба на кръв. Плюс неизбежно заразяване. Плюс отсъствието на каквито и да било следи от квалифицирана лекарска намеса. Массаракш, достатъчен е бил и един куршум в сърцето.
— Какво ще кажете за всичко това? — попита широкоплещестият.
— Той греши — каза Максим. — Той определи всичко вярно, но греши, за нас тези рани не са смъртоносни. Виж, ако ротмистърът ме беше улучил в главата… но той не улучи. Разбирате ли, Докторе, вие дори не можете да си представите колко са жизнени тези органи — сърцето, черният дроб.
— М-да — каза Доктора.
— Едно е ясно, — произнесе широкоплещестият. — Едва ли биха пратили при нас толкова груба работа. Та те знаят, че имаме лекари.
Настъпи дълго мълчание. Максим търпеливо чакаше. „А аз щях ли да повярвам? — мислеше той. — Сигурно щях. Но аз изглежда въобще съм прекалено лековерен за този свят. Макар и не колкото преди. Например не ми харесва Мемо. През цялото време се страхува от нещо. Седи с картечница сред своите и се страхува. Странно. Впрочем, той може би се страхува от мен. Сигурно го е страх, че пак ще му отнема картечницата и ще му изкълча пръстите. Е, може би е прав. Аз повече няма да позволя да стрелят по мен. Много е гадно, когато стрелят по теб…“ Той си спомни ледената нощ в кариерата, мъртвото фосфоресциращо небе, студената лепкава локва, в която лежеше. „Не, стига. Вече ми стига. Сега по-добре аз да стрелям…“
— Аз му вярвам, — изведнъж каза Орди. — Неговите обяснения не съвпадат, но това е само защото той е странен човек. Такава история не може да се измисли, би било прекалено нелепо. Ако не му вярвах, аз щях да го застрелям веднага, щом чуех такава история. Но той трупа нелепост върху нелепост. Може би е ненормален. Това е възможно… Но не е провокатор… Аз съм за него — добави тя след кратко мълчание.
— Добре, Птица — каза широкоплещестият. — Помълчи засега… Вие минахте ли комисията в Департамента на общественото здраве? — обърна се той към Максим.
— Да.
— Признаха ли ви за годен?
— Разбира се.
— Без ограничения?
— В картичката пишеше просто: „Годен“.
— Какво мислите за Бойния Легион?
— Сега мисля, че това е безмозъчно оръдие в нечии ръце. Най-вероятно — в ръцете на тия прословути Огненосни Творци. Но много неща още не са ми ясни.
— А какво мислите за Огненосните Творци?
— Мисля, че това е върхушката на военната диктатура. Средствата си те не подбират, но какви са им целите…
Максим поклати глава.
— Какво мислите за дегенератите?
— Мисля, че терминът е неудачен. Мисля, че сте заговорници. Вашите цели също си представям доста смътно. Но ми харесаха хората, които видях сам. Всички те ми се сториха честни и, как да ви кажа… действуващи съзнателно.
— Така — каза широкоплещестият. — Получавате ли болки?
— В главата ли? Не, не получавам.
— Защо го питаш за това? — каза Горски. — Ако получаваше, той нямаше сега да седи тук.
— Точно това искам да разбера — защо той седи тук? — каза широкоплещестият. — Защо дойдохте при нас? Искате да вземете участие в нашата борба?
Максим поклати глава. Всички се спогледаха.
— При нас така не става, миличък, — каза Горски. — При нас е така: или си наш, и тогава на ти оръжие и върви да воюваш. Или, значи, не си наш и тогава, прощавай, тогава ние ще те… сам разбираш… теб къде, в главата трябваше, нали?