Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Отмествам погледа си. Втренчвам се първо в краката си, после в цветята.
— Не… не мога да ти кажа.
— Защо да не можеш?
— Аз…
Какво можех да й отговоря? Проблемът не беше просто в това, че ако й кажех за Сенките, нейната представа за реалността щеше да бъде разклатена, а може би дори разрушена. Повече от всичко ме тревожеше мисълта, че ако го направех, после щеше да се наложи да й обясня откъде знам за тях. След това Джулия неминуемо щеше да ме попита кой съм аз в действителност, откъде идвам, какво съм, а тези въпроси изискваха отговори, които се страхувах да й дам. Казвах си, че ако споделя с нея всичко това, връзката ни неминуемо ще се разпадне. Ако пък не й кажех, резултатът пак щеше да е същият, затова предпочитах да си спестя обясненията. По-късно, доста по-късно, ми се наложи да призная пред себе си, че истинската причина за моя отказ е била малко по-различна. Просто тогава аз все още не бях готов да й се доверя. Нито на нея, нито на когото и да било. Може би след още една година щях да мога да й отговоря. Не знам. Никога не бяхме споменавали думата „любов“, макар да си мислех, че тя сигурно се е мяркала в съзнанието й по някои поводи, точно както се бе мяркала и в моето. А може би просто не я обичах достатъчно, за да й се доверя. След това вече беше късно. Затова фразата ми тогава завърши с едно „не мога да ти кажа“.
— Ти притежаваш сила, която не искаш да споделиш с мен.
— Наречи го така, щом искаш.
— Ще направя всичко, което поискаш от мен. Ще ти обещая всичко, което поискаш да ти обещая.
— Имам си причини за това, Джулия.
Тя се изправя и поставя ръце на кръста си.
— Значи дори тях не искаш да ми кажеш?
Поклащам глава.
— Сигурно светът, който обитаваш, е доста самотен, магьоснико, щом дори тези, които те обичат, нямат достъп до него.
В този момент ми се струва, че това е просто поредният й трик, с който иска да измъкне истината от мен. Това още повече заздравява решението ми.
— Не съм казвал нищо такова.
— Не е нужно да го казваш. Мълчанието ти ми казва достатъчно. Сигурно знаеш също къде живеят дяволите. Ако е така, защо не се запътиш натам? Сбогом!
— Джулия! Недей…
Тя предпочита да пропусне думите ми.
А цветята са все така наоколо…
Събуждане. Нощ. Есенен вятър под прозореца ми. Сънища. Кръвта на живота тече по вените на несъществуващо тяло…
Спуснах краката си от леглото и седнах. Разтърках очите и слепоочията си. Когато привърших разказа си, беше слънчев следобед и Рандъм ме прати да подремна. Времевите разлики между Сенките бяха успели да объркат окончателно денонощния ми ритъм. Точно това усетих и сега, макар да нямах никаква представа колко би могъл да е часът.
Протегнах се и станах от леглото, после се разсъних и се преоблякох. Знаех, че няма да мога да заспя отново. Освен това бях гладен. Облякох си топло наметало и излязох от покоите си. Все пак предпочетох да отида до града, вместо да атакувам кухнята. Не бях обикалял по улиците му с години, а точно сега имах нужда от една хубава разходка.
Слязох на долния етаж и преминах през няколко стаи и една голяма зала, в дъното на която имаше врата, водеща към коридора, който можех да следвам още от стълбището насам, стига да бях избрал да мина по него. Така обаче щях да се размина с два гоблена, на които исках да кажа по едно „здравей“. Първият от тях представяше горска идилия с мъж и жена, които се готвеха да си устроят пикник. На втория бе изобразена ловна сцена — няколко мъже преследваха с кучетата си един великолепен елен. Животното сякаш щеше да успее да им избяга, ако дръзнеше да завърши изумителния си скок…
Подминах ги и продължих нагоре по коридора, който водеше към заден вход, където един от стражите, на име Джорди, дочул шума от приближаващите стъпки, се опита да прикрие налегналата го скука. Спрях, за да разменя няколко думи с него и така научих, че той е на пост чак до полунощ, което правело още цели два дълги часа.
— Тръгнал съм към града — казах аз. — Къде бих могъл да хапна добре по това време?
— А каква храна предпочитате?
— Морска — реших аз в движение.
— Ами, „Зеления Рак“ — надолу по главната улица — е доста добър вариант, когато става дума за морска храна. Гостилницата е от скъпите…