Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Ти премести моя камък — каза нещото.
— Проявявам чисто академичен интерес към подобни феномени — казах аз и се опрях на силовите линии.
— Няма защо да се разстройваш чак толкова. Това ти ли си, Джасра? Аз…
Трополенето се поднови и започна постепенно да се усилва.
— Предлагам да се договорим — казах аз. — Ти ще разкараш бурята си, а аз ще ти обещая повече да не премествам камъните.
Отново се разнесе смях, а междувременно ревът на бурята продължаваше да се усилва.
— Твърде късно е — беше отговорът. — За теб е твърде късно. Освен ако си доста по-сериозен противник, отколкото изглеждаш.
Чудо голямо! Битките не винаги се печелят от по-силните. Понякога и добрите герои успяват да грабнат победата. Вероятно за да успеят след това да си напишат мемоарите. Започнах да опипвам образа на маската с линиите на Логрус, докато накрая успях да се добера до връзката — отворът, който я свързваше с нейния източник. Забих продълженията на ръцете си в него и изпразних нещо като мощен електрически заряд в съществото, което се криеше зад проекцията.
Някой изкрещя от болка. Маската изчезна, а с нея и бурята. Скочих на краката си и хукнах. Каквото и да представляваше съществото, което бях успял да поразя, нямах никакво намерение да го изчаквам да се съвземе, защото то можеше просто да разпраши мястото, на което бях стоял допреди няколко секунди.
Пред мен се разкриваха две възможности. Едната бе да навляза мигновено в Сенките, а другата — да потърся някакъв още по-бърз път за отстъпление. Ако противникът ми успееше да се съвземе навреме, той вероятно щеше да успее да ме проследи по пътя ми през Сенките. Затова изрових веднага колодата си и измъкнах от нея картата на Рандъм. Спрях преди следващия завой на скалната тераса, защото нататък пътеката се стесняваше дотолкова, че беше невъзможно да премина. Вдигнах картата и се съсредоточих.
Почти незабавно последва контакт. Но докато наблюдавах как картината пред мен става все по-реална, аз усетих как нещо се прокрадва към мен. Маскираният бог на отмъщението се опитваше да се добере до мен още веднъж.
Образът на Рандъм се проясни. Той беше застанал зад комплект барабани и щом ме видя, остави палките встрани и се изправи.
— Крайно време беше — каза той и ми протегна ръката си.
Дори в мига, в който я поех, аз продължавах да усещам как нещо се приближава светкавично. Пристъпих напред и те ме обгърнаха като гигантска вълна.
Озовах се в музикалната стая на двореца в Амбър. Рандъм понечи да каже нещо, но тогава ни връхлетя цветният фойерверк.
Рандъм отърси виолетките от гърдите си и каза:
— Какво ще кажеш за нещо по-семпло? Като думи, например.
Глава 4
Той и тя, един до друг, сблъсък на интересите, чувствата изстиват…
Слънчев следобед е. Двамата вървим през малък парк. Преди няколко минути сме привършили лекия си обяд. Дълги мълчаливи паузи и едносрични отговори се редуват с кратки словесни изблици. Връзката ни е обтегната до скъсване. Сядаме на пейка, която гледа към цветните лехи. Душите се опитват да догонят порива на телата, думите не смогват да предадат мислите…
— Е, Мърл, какъв е резултатът? — ме пита тя.
— Не знам за каква игра говориш, Джулия.
— Не се прави на света вода. Искам просто един прям отговор.
— А кой е въпросът?
— Мястото, на което ме заведе онази вечер, след плажа… Къде се намира то?
— Това беше… нещо като мечта.
— Глупости! — Тя се обръща настрани, за да може да ме вижда по-добре. Налага се да срещна изпепеляващия й поглед, без лицето ми да издаде нищо. — Ходих няколко пъти дотам и търсих пътя, по който ме преведе. Там няма пещера. Нищо няма! Какво е станало с пещерата? Какво става въобще?
— Може би е нещо свързано с прилива…
— Мърл! Наистина ли ме мислиш за чак такава глупачка? Маршрутът, по който минахме, го няма на нито една карта. Никой наоколо дори не е чувал за подобни места. Те са географски невъзможни. Ами годишните времена и часовете на денонощието, които непрекъснато се прескачаха? Единственото подходящо определение за нещо подобно е „свръхестествено“ или „паранормално“. Какво се случи тогава? Знаеш, че ми дължиш този отговор. Какво се случи? Къде бяхме?