Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Десет минути по-късно вече бях достигнал околностите на пристанището. Тръгнах по „Пристанищна“, осветена единствено от пръснати тук-там фенери с изпотрошени стъкла, няколкото кофи с горящ катран и новоизгрялата луна. Тук миризмата на морска сол и изхвърлени на брега водорасли беше далеч по-силна; наоколо се търкаляха всевъзможни боклуци, а минувачите бяха доста по-колоритно облечени и по-шумни от тези по главната улица, без, разбира се, да броя Дропа. Скоро се озовах в дъното на залива, където шумовете, идващи от морето, надделяваха над всички останали. Вълните постепенно набираха сила, за да се разбият накрая в брега. После идваше ред на нежния шепот на отдръпващата се вода. Към това се прибавяше и проскърцването на корабите, подрънкването на веригите и от време на време лекото тупване на някой по-малък съд в стълбовете на пристана. Зачудих се къде ли е закотвена в този миг моята стара яхта „Звезден прах“.
Продължих по новата чупка на улицата, която водеше към западния край на пристанището. Пред мен притича черна котка, преследвана от два плъха. Колебах се известно време, докато преценя по коя от пресечките на „Пристанищна“ да тръгна. С познатите миризми се смеси и тази на сметище, а отнякъде съвсем наблизо се разнесоха викове, а после и шум от трошащи се столове и бутилки — сигурен признак, че съм на прав път. Отдалеч долетя звън на корабна камбана. Последваха няколко отегчени псувни и малко след това иззад близкия ъгъл се появиха двама моряци. Те минаха край мен ухилени до ушите, залитайки със сериозна амплитуда, и докато се отдалечаваха, подхванаха някаква песен. Отидох до ъгъла и погледнах табелката, окачена на стената на сградата. На нея бе изписано „Морски бриз“.
Точно тази уличка ми трябваше. Обикновено я наричаха „Алеята на мъртъвците“. Свих по нея. За следващите петдесет стъпки не забелязах никакви трупове, нито дори някой проснат върху паважа пияница, макар че един мъж ми предложи нож за продан, а някакъв мустакат местен екземпляр ми каза, че би могъл да ме уреди с „нещо младо и стегнато“. Разочаровах и двамата, но все пак успях да науча от втория, че „При Кървавия Бил“ е съвсем наблизо. Продължих нататък. Погледите, които хвърлях назад от време на време, ме убедиха, че трите, загърнати с наметала фигури, които бях забелязал още на „Пристанищна“, са все така зад мен. Не бе изключено да ме следят, но също толкова вероятно беше и да не е така. Не изпитвах някакви зловещи предчувствия, пък и можеше да са съвсем случайни хора, запътили се нанякъде, затова реших да забравя за тях. Не последва нищо особено. Фигурите продължиха да се движат зад мен и когато накрая открих „При Кървавия Бил“ и понечих да вляза, те ме подминаха, за да седнат в едно малко бистро малко по-надолу по улицата.
Влязох в кръчмата и огледах салона. Барът беше отдясно, а масите отляво. По пода забелязах няколко петна със съмнителен произход. Надпис на окачената на стената дъска ме предупреждаваше да дам поръчката си на бара, като кажа на коя маса смятам да седна. Под него с тебешир бе добавено менюто за деня.
Отидох до бара и зачаках там, оглеждан отвсякъде, докато накрая ме приближи едър мъж със сиви, невероятно гъсти вежди и ме попита какво ще желая. Поръчах си порция моруна и посочих към една маса в далечния край на салона. Мъжът кимна, избоботи поръчката ми през един отвор в стената зад себе си и после ме попита дали ще искам да пийна и бутилка от „Пикнята на Бейл“ заедно с вечерята. Поисках. Той взе някаква бутилка, отвори я и ми я подаде заедно с една чаша. Платих и след това се отправих към масата, която бях избрал. Седнах с гръб към стената и зачаках.
През мръсните стъкла на газените лампи, закрепени със скоби за стените проблясваха мъждиви пламъчета. На една от ъгловите маси трима мъже — двама по-млади и един на средна възраст — играеха на карти и си подаваха бутилка с вино. Вляво от мен похапваше възрастен мъж със страховит белег, който започваше над лявото му око и продължаваше под него. Той също бе седнал с гръб към стената, а на стола вдясно от него лежеше изваден от канията си кинжал със странно, дълго около петнайсет сантиметра острие. На друга маса си почиваха група музиканти — вероятно в паузата между изпълненията. Налях в чашата си малко от жълтеникавото вино и отпих глътка от него. Имаше специфичен вкус, който ме върна назад през годините. Не беше зле, стига да го пиеш на едри глътки. Барон Бейл притежаваше обширни лозя на около трийсет мили източно от града. Той беше главен снабдител на Двора на Амбър, а червените му вина бяха наистина забележителни. За сметка на това белите му нещо не се получаваха и той често подбиваше цените на местния пазар със солидни количества от второкачественото си производство. На етикета на виното бе отпечатан неговият герб и едно куче, застанало до него — баронът обичаше кучетата. Затова и хората наричаха това вино „Кучешка пикня“ или „Пикнята на Бейл“, в зависимост от това към кого смятаха да се обърнат. Любителите на кучетата понякога се засягаха при споменаването на първото название.