Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Защото мислеше, че ще му повлияят зле ли?
— Не, просто не й харесваше, че успяват да се сближат с момчето повече от нея самата.
— Ти спомена, че Джасра платила на Далт с част от съкровищата на Владението и го оставила да си отиде, след като победила Шару Гарул.
— Ъ-хъ. Но и тогава не се разминало без караница между Риналдо и мамчето. Накрая тя отстъпила. Така разбрах от няколко момчета, дето тогава са били там. Риналдо й се възпротивил и успял да наложи волята си. Момчетата точно затова и избягали, защото тя заповядала да екзекутират всички, които присъствали на скандала между нея и сина й. Все пак няколко от тях успели да се измъкнат.
— Злобничка си пада, а?
— Ъ-хъ.
Върнахме се при импровизирания си бивак и хапнахме отново. Песента на вятъра прерасна във вой, а в морето излезе буря. Питах Дейв за кучеподобните твари и той ми каза, че те сигурно щели оглозгат труповете на мъртъвците довечера. Местни животинки били.
— Някак успяваме да се спогодим — каза той. — На мен ми трябват ценностите и виното, а на тях мъртвите.
— За какво са ти тия ценности? — попитах аз.
— О, аз всъщност не събирам чак толкова. Просто винаги съм си бил прибран човек — каза Дейв. — Така, както го казах, прозвуча сякаш е бог знае какво.
После добави:
— Пък и знае ли човек какво ще му дойде до главата.
— Прав си — съгласих се аз.
— Ти, между другото, как се озова тук, Мърл? — попита Дейв бързо, сякаш за да отвлече мислите ми от неговото намерение да оплячкоса мъртвите.
— С вървене — казах аз.
— Нещо не ми се връзва. Тук никой не идва по собствена воля.
— Не знаех, че ще стигна дотук. Освен това не смятам да се задържам — казах, след като видях как той извади някакъв малък нож и започна да си играе с него. — Едва ли ще е удачно да сляза до крепостта, разчитайки на гостоприемство във времена като тия.
— Така си е — съгласи се Дейв.
Дали пък старият глупак не си бе наумил да ме нападне, за да опази плячката си? Никак не беше изключено да е превъртял малко повечко, след като бе прекарал всичките тези години сам във вонящата пещера, преструвайки се на светец.
— А би ли искал да се върнеш в Кашфа — започнах аз, — при условие, че успея да намеря пътя за натам?
Дейв ме изгледа лукаво.
— Ти едва ли знаеш чак толкова много за Кашфа — заяви той. — Иначе нямаше да ме разпитваш надълго и широко. Значи твърдиш, че можеш да ме заведеш у дома?
— Добре. Разбирам, че не си заинтересован.
Той въздъхна.
— Има нещо такова. Вече не съм. Твърде късно е. Сега това е моят дом. Харесва ми да съм отшелник.
Вдигнах рамене.
— Ами, благодаря ти за храната, за информацията също. — Изправих се.
— Сега накъде? — попита Дейв.
— Смятам да поогледам още малко наоколо и после да се прибера у дома. — Отвърнах погледа си от мъничкото пламъче на лудостта, което се бе появило в очите му.
Той вдигна ножа и пръстите му се стегнаха. После спусна острието надолу и отряза още едно парче кашкавал.
— Ето, вземи си още за из път, ако искаш.
— Не, няма нужда. Благодаря ти.
— Просто се опитвах да ти спестя малко пари. Приятно пътуване.
— А-ха. Пази се.
Чувах как той се киска зад гърба ми чак докато стъпих отново на пътеката. После вятърът го заглуши.
Прекарах следващите няколко часа в допълнително разучаване на обстановката. Разходих се между хълмовете, слязох до димящото, потръпващо поле, повървях по бреговата линия. Прекосих далечната страна на по-нормално изглеждащата част от равнината и накрая стигнах дори до основата на ледника. През цялото време се движех възможно най-далече от Владението. Забелязах няколко от глутниците диви кучета, но те не обръщаха внимание на нищо живо при вида на пръснатите по бойното поле трупове.
На границите между различните области бяха побити камъни със странни надписи по тях. Зачудих се дали са поставени там в помощ на картографите, или по-скоро изпълняват друга функция. Накрая захвърлих един от камъните от обгорената земя на около пет метра в покритата със сняг и лед територия. Тутакси бях повален от мощен трус, след което едва успях да се хвърля встрани, за да не падна в образувалата се пукнатина или да бъда сварен от бликналия гейзер. Около час и половина по-късно обгорената земя вече бе завладяла територията до мястото, където се бе приземил камъкът. За мой късмет, вече бях успял да се отдалеча на почетно разстояние, за да избягна евентуални нови катаклизми, и оттам проследих настъпващата промяна. Но това далече не беше всичко.