Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Между два от камъните вдясно се появи някакъв доста обрасъл мъж. Беше висок около метър и седемдесет, много мръсен, с препаска от тъмна животинска кожа, прикриваща слабините му. Оказа се, че наистина е обут със сандали. Гледа ме втренчено няколко секунди, преди да реши да ми демонстрира жълтеникавите сривове на усмивката си.
— Здрасти. Ранен ли си? — попита той на най-изкълченото наречие на Тари, което бях чувал някога.
Протегнах се, за да се уверя, че не съм, и след това се изправих.
— Не — казах. — Защо питаш?
Усмивката нямаше никакво намерение да слиза от лицето му.
— Помислих, че си се навоювал и си решил да се чупиш.
— А-ха, разбирам. Не, нещата не стоят точно така.
Мъжът кимна и направи крачка напред.
— Дейв ми е името. А твоето?
— Мърл — отвърнах му аз и стиснах мръсната му лапа.
— Не се стягай, Мърл. Никога не бих предал човек, дето му е дошло до гуша от войните. Освен ако дават някаква награда за него, може би. Но за такива неща не обявяват награди. Аз също се чупих така преди няколко години и никога не съм съжалявал. И по онова време нещата вървяха точно както вървят и сега, а аз имах достатъчно мозък, за да се махна. Нито една армия не е успяла да превземе това чудо долу, а мисля, че няма и да успее някога.
— Каква е тази крепост?
Мъжът вирна глава и смръщи вежди, но после сви рамене.
— Владението на Четирите Свята — каза той. — Този, дето те записа за армията, не ти ли обясни поне това?
Въздъхнах.
— Не.
— Сигурно не ти се намира нещо за пушене, нали?
— Не — отговорих аз. Бях изпушил всичките си запаси от тютюн в пещерата. — Съжалявам.
Минах край него и се насочих към едно място между камъните, откъдето се откриваше гледка към долината. Исках да хвърля още един поглед на Владението на Четирите Свята. Нали все пак бях срещал вече това название като отговор на гатанка, а и Мелман го споменаваше честичко в писанията си. Бойното поле бе покрито с нови трупове, жертви най-вероятно на торнадото, което вече се завръщаше към мястото, където се бе появило. Въпреки това малка група нападатели бе успяла да се изкачи на стената. Свежи подкрепления, вече се бяха насочили към бойните стълби. Сред редиците им се развяваше знаме, което ми се стори странно познато черно-зелен фон с два хералдически звяра върху него. Две от стълбите бяха все още по местата си, а зад зъберите на крепостта се водеха ожесточени схватки.
— Май че някои от нападателите са успели да влязат вътре — казах аз.
Дейв се озова мигновено до мен и впери поглед натам.
— Прав си — призна той. — Това се случва за пръв път. Ако успеят да се доберат до оная проклета порта и да пуснат останалите вътре, това би могло дори да обърне нещата. Не вярвах, че ще го доживея.
— Твоята армия преди колко време атакува крепостта?
— Трябва да са минали осем, девет… може би дори десет години — смотолеви той. — Тия момчета явно си ги бива.
— И за какво е всичко това? — попитах аз.
Дейв се обърна и ме заоглежда.
— Наистина ли не знаеш?
— Току-що пристигнах — казах аз.
— Гладен ли си? Сигурно си и жаден?
— Казано честно, да.
— Ела тогава. — Той ме хвана за ръката и ме поведе по тясната пътека между камъните.
— Къде отиваме? — попитах аз.
— Живея наблизо. Храня дезертьорите в името на доброто старо време. Ще направя изключение за теб.
— Благодаря ти.
След известно време пътеката се раздели и ние поехме по лявото й разклонение, което се изкачваше леко нагоре. То ни отведе до поредица от скални плочи, последната от които се спускаше надолу, за да завърши при няколко цепнатини в билото. Дейв се шмугна в една от тях. Следвах го на крачка-две и така се озовахме пред ниския вход на една пещера. Отвътре лъхна страховита воня, а до ушите ми достигна бръмчене на мухи.
— Това е моето местенце — обяви Дейв. — Бих те поканил вътре, но е малко…