Прагът на вечността [bg]

Иззад едно хълмче на стотина метра от тях се появиха двама войници в сивите куртки и високите островърхи шапки на унгарската гранична охрана.

— О, не! — каза Лили.

И двамата войници вдигнаха оръжията си.

— Не мърдайте — нареди им Хелмут.

— Не мога да повярвам, че стигнахме толкова близо! — обади се Алис и заплака.

— Не се отчайвай — продължи Хелмут. — Още не е свършило.

Войниците се доближиха, свалиха пушките и заговориха на немски.

Несъмнено отлично знаеха какво става.

— Какво правите тук? — попита единият.

— Излязохме на пикник в гората — обясни Лили.

— Пикник? Наистина?

— Не сме имали престъпни намерения!

— Тук не е разрешено.

Лили ужасно се боеше, че войниците ще ги арестуват.

— Добре, добре — продължи тя. — Ще се върнем!

Страхуваше се, че Хелмут може да налети на бой. Можеха да убият и четиримата. Разтрепера се и краката й омаляха.

Вторият от граничарите заговори:

— Внимавайте — и махна към оградата в посоката, от която се бе появил. — На четиристотин метра оттук в оградата има дупка. Можете случайно да пресечете границата.

Двамата войници се спогледаха и се разсмяха сърдечно. После продължиха по пътя си.

Лили смаяно зяпаше гърбовете им. Продължиха да вървят и не погледнаха назад. Лили и останалите мълчаливо ги гледаха, докато онези не се скриха от поглед.

— Те май ни казаха… — поде Лили.

— Да стигнем до дупката в оградата! — довърши Хелмут. — Да го направим, бързо!

Те се забързаха в указаната им от граничарите посока. Придържаха се към края на гората, ако им се наложи да се крият. И наистина, след четиристотин метра стигнаха до място, където оградата бе премахната. Дървените стълбове бяха изтръгнати и прекъснатата на места тел лежеше на земята. Сякаш през мястото се бе движил тежък камион. Пръстта наоколо бе здраво отъпкана, а тревата — кафява и рядка. Отвъд пролуката пътека между две ниви водеше към далечна купчинка дървета и няколко покрива — село или просто къщи.

Свобода.

Малко борово дърво наблизо бе окичено с връзки ключове — тридесет, четиридесет, може би петдесет. Хората бяха оставили ключовете за апартаментите и колите си, предизвикателен жест в смисъл че няма да се връщат. Лек ветрец разклащаше клонките и металът проблясваше на слънцето. Приличаше на коледна елха.

— Не се колебайте — насърчи ги Лили. — Преди десет минути си взехме довиждане. Просто вървете.

— Мамо, Лили, обичам ви — произнесе Алис.

— Върви — каза й Каролин.

Алис хвана Хелмут за ръката.

Лили погледна и в двете посоки на обезлесената ивица покрай оградата. Не видя никого.

Двамата младежи минаха през дупката и внимателно прекрачиха падналата ограда.