Прагът на вечността [bg]

Бон бе провинциален град на брега на Рейн. Беше неочакван избор за национална столица и то точно по тази причина, за да се подчертае временната му природа и вярата на германския народ, че някой ден Берлин отново ще бъде столицата на обединена Германия. Това обаче бе било преди четиридесет години, а Бон продължаваше да бъде столица.

Беше скучно място, но това бе отлично за Ребека — тя винаги бе твърде заета да води светски живот, освен когато Фред Биро не се намираше в града.

Тя беше натоварена. Сферата на нейната компетентност бе Източна Европа, обзета от революция, чийто край никой не можеше да види. През повечето дни имаше работни обеди, но днес си взе почивка. Излезе от Външното министерство и пеш отиде до любимия си евтин ресторант, където си поръча любимото блюдо, Himmel und Erde, небе и земя — картофи и ябълки с бекон.

Докато се хранеше, Ханс Хофман се появи.

Ребека избута стола назад и стана. Първата й мисъл бе, че е дошъл да я убие. Щеше да извика за помощ, но видя изражението на лицето му. Изглеждаше победен и тъжен. Страхът й изчезна — той вече не беше опасен.

— Моля те, не се бой, нямам лоши намерения — започна Ханс.

Тя остана права:

— Какво искаш?

— Да кажа нещо. Минута или две, не повече.

За миг тя се запита как е успял да дойде от Източна в Западна Германия, после се усети, че ограниченията за пътуване не важат за старшите офицери в тайната полиция. Те можеха да правят каквото си поискат. Вероятно е казал на колегите си, че е на разузнавателна задача в Бон. Може би беше на такава.

Собственикът на ресторанта дойде и попита:

— Всичко наред ли е, госпожо Хелд?

Ребека изгледа Ханс още малко. После отвърна:

— Да, Гюнтер, благодаря ти. Мисля, че всичко е наред.

Тя отново седна, а Ханс седна срещу нея.

Ребека хвана вилицата и отново я остави. Беше загубила апетит.

— Хайде, минута-две.

— Помогни ми — каза той.

Тя не можеше да повярва на ушите си.

— Какво? — попита го тя. — Да помагам на теб?

— Нещата се разпадат. Трябва да се измъкна. Тълпите ми се присмиват. Боя се, че ще ме убият.

— Ти какво си въобразяваш, че мога да направя за теб?

— Имам нужда от място, пари и документи.

— Ти да не си обезумял? След всичко, което причини на мен и на семейството ми?

— Не разбираш ли защо съм направил тези неща?

— Защото ни мразеше!

— Защото те обичам.

— Не ставай смешен!

— Да, разпределен бях да шпионирам теб и семейството ти. Излизах с теб, за да проникна в къщата. Но тогава нещо стана. Влюбих се в теб.

Той го беше казвал и преди, в деня, когато тя избяга отвъд Стената. Той беше сериозен. Реши, че е полудял. Отново започна да изпитва уплаха.