Прагът на вечността [bg]

Лили отново сгъна спалния чувал и излезе от палатката. Не видя Бертолд. Бързо завърза навеса на палатката с разтреперани пръсти. Още няколко секунди и щеше да бъде в безопасност. Щом Бертолд потърсеше оръжието си, той щеше да разбере, че някой е бил тук; измъкнеше ли се тя сега, той нямаше да разбере кой е бил. Лили сметна, че той няма да съобщи за кражбата дори на унгарската полиция — те определено нямаше да харесат как един немски таен агент е донесъл пистолет в лагер за отпускари.

Тя бързо се измъкна.

Каролин беше в палатката на Хелмут и Алис. Те говореха шепнешком и все още спореха дали пресичането на границата може да бъде капан. Лили прекъсна разговора.

— Бертолд е агент на ЩАЗИ — заяви тя. — Претърсих палатката му.

И извади пистолета от джоба си.

— Това е Макаров — каза Хелмут, който бе служил в армията. — Съветски полуавтоматичен пистолет, стандартното оръжие на ЩАЗИ.

Лили продължи:

— Ако границата наистина беше капан, ЩАЗИ щяха да го държат в тайна. Начинът, по който Бертолд говори на всички, доста добре показва, че не е вярно.

Хелмут кимна.

— За мен това е достатъчно. Тръгваме.

Всички станаха и Хелмут попита Лили:

— Искаш ли да ни отърва от оръжието?

— Да, моля те.

Тя му го подаде, облекчена, че се е освободила от него.

— Ще намеря усамотено място на брега и ще го хвърля в езерото.

Докато Хелмут се занимаваше с това, жените редяха кърпи, бански костюми и шишета с крем против изгаряне в багажника на Траби, все едно отиваха на излет за деня; те поддържаха фикцията за семейна почивка. Когато Хелмут се върна, отидоха до бакалията и купиха сирене, хляб и вино за пикник.

После потеглиха на запад.

Лили продължи да гледа назад, но доколкото можеше да каже, никой не ги следваше.

Караха осемдесет километра и близо до границата отбиха от главния път. Алис имаше карта и компас. Докато обикаляха по селските пътища и се преструваха, че търсят място за пикник из гората, видяха няколко изоставени коли с източногермански номера край пътното платно.

Нямаше и следа от служебни лица, но Лили все пак се притесняваше. Източногерманската полиция определено се интересуваше от бегълците, но вероятно не можеше да направи нищо.

Подминаваха някакво езерце и Алис се обади:

— По моя сметка тук се намираме на по-малко от километър и половина от граничната ограда.

Секунди по-късно Хелмут свърна встрани от пътя по черен път между дърветата. Спря колата на сечище само на няколко стъпки от водата. Изключи двигателя.

— Е — прозвуча той в тишината. — Ще се правим ли, че обядваме?

— Не — отвърна Алис; от напрежението гласът й бе станал пронизителен. — Искам да тръгна сега.

Всички излязоха от колата.