Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Приведох Фракир в бойна готовност. Запазих връзката си с Логрус. Тръгнах напред, протегнал силовите линии пред себе си. Преминах отвъд.
Една рязка промяна в нивото на налягането зад гърба ми ме накара да хвърля един бърз поглед в тази посока. Вратата се бе затворила и смалила. Сега ми приличаше на малък червен куб в далечината. Разбира се, не беше изключено това пространство да е устроено така, че с няколко крачки да се изминава огромно разстояние.
Продължих напред. Появи се топъл вятър, който ме обгърна и се лепна за мен. Вратата вече бе успяла да изчезне, а перспективата продължаваше все така да танцува и да се гърчи. Всяка следваща крачка беше по-трудна от предишната, сякаш изведнъж бях започнал се изкачвам по стръмен склон. Чух как някъде напред, отвъд разкривеното видение, нещо изсумтя. Лявата силова линия също срещна по пътя си нещо, което леко се раздруса при допира си с нея. Фракир запулсира китката ми в мига, в който Логрус-сондата ми съобщи за нечие враждебно излъчване. Въздъхнах. Не бях си и помислял, че ще е лесно. Аз също не бих се задоволил само със запечатването на вратата.
— Добре, задник такъв! Ни крачка повече! — избоботи някакъв глас пред мен.
Продължих да вървя с мъка напред.
— Казах ти да спреш!
След още няколко крачки хаотичните петна пред мен започнаха да се стесняват и да се сливат, докато накрая пред мен вдясно изплува отчетлив образ — груби стени с покрив над тях…
Едно топчесто същество, напомнящо виолетов Буда с уши на прилеп, бе препречило пътя ми. Докато се приближавах към него, успях да забележа още няколко детайла — изпъкнали зъби, жълти очи, в които май не се забелязваха зеници, и дълги червени нокти, увенчали пръстите на големите му крака и ръце. Съществото беше седнало по средата на тунела и явно нямаше никакво намерение да се помръдва от мястото си. То не носеше никакви дрехи, но огромният, издут търбух, положен върху коленете, прикриваше половата му принадлежност. Все пак гласът му можеше да се определи като прегракнал мъжки. За едно поне нямаше спор — миризмата, която излъчваше беше направо гнусна.
— Здрасти — казах аз. — Хубав ден, а?
Съществото изсумтя и температурата наоколо сякаш леко се повиши. Фракир направо пощуря, затова ми се наложи да я успокоя мислено.
Странното създание се наведе напред и начерта с един от ярките си нокти димяща линия върху каменния под. Аз спрях пред нея.
— Само пресечи тази линия, магьоснико, и ще си го отнесеш — каза то.
— Защо? — попитах аз.
— Защото аз казвам така.
— Ако си тук, за да събираш някаква такса — продължих аз, — просто кажи колко трябва да ти дам.
Нещото поклати глава.
— Не можеш да ме купиш.
— А-а… какво те кара да си мислиш, че съм магьосник?
Върху лицето на съществото зейна зловонна паст, която предостави на вниманието ми зъби, надхвърлящи всички очаквания. Последва звук, подобен на този от изтървана по каменно стълбище празна консервена кутия.
— Усетих го аз, тъничкото ти пипалце — каза виолетовият пазач. — Познат магьоснически номер. Освен това само магьосник би могъл да стигне до мястото, на което си стъпил в момента.
— Май не изпитваш особен респект към практикуващите тази професия?
— Аз се храня с магьосници — каза съществото.
Направих гримаса при мисълта за някои от дъртите мърморковци, които се пишеха магьосници.
— Независимо от пола им, нали? — попитах аз, колкото да запълня паузата. — Виж, един проход не струва пет пари, ако по него не може да се мине. Как бих могъл да мина оттук?
— Никак.
— Дори ако успея да отговоря на някоя гатанка?
— На мен не ми минават такива — отбеляза съществото. И все пак в очите му проблесна искрица. — Просто тъй, за идеята — кое е онова червено и зелено нещо, дето не се спира на едно място — попита то.
— Ти познаваш сфинкса!
— Мамка му! — изръмжа пазачът. — Чувал си я.
Вдигнах рамене.
— Доста пътувам.
— Това пътешествие свършва дотук.
Заех се да огледам странния звяр по-внимателно. Трябваше да се позамисля как бих могъл да се справя с евентуални магически атаки от негова страна. Не биваше да забравям, че магьосниците бяха любимата му област. Колкото до физическите му възможности, те определено вдъхваха респект. Зачудих се колко ли са бързи реакциите му. Дали пък не можех просто да се шмугна край него? Реших, че експериментите в тази насока са неуместни.