Законът за трите отрицания

— Значи сте се снимали в киното?! — Смайването не му се получаваше толкова добре като смущението, но като цяло не беше зле.

— Да, веднъж. Като малка.

— А защо само веднъж? Обикновено, ако едно дете се справи добре с ролята, започват да го снимат всички наред, чел съм го в една книжка.

— Какво говорите, Сергей Кузмич… извинете, може ли да ви наричам просто Сергей?

— Разбира се, моля.

— Та така, Сергей, това не се случва с всички деца. Това е разпространена заблуда. Някои ги снимат много, втори път снимат може би всяко десето дете, а трето участие имат още по-малко хлапета.

— А на вас би ли ви се искало?

— Какво?

— Ами да продължите да се снимате. Всички момичета мечтаят да станат актриси.

— Не всички, уверявам ви. Но при мен по принцип ситуацията беше друга.

— Каква? Или е неприлично да питам за това?

— Ако искате, ще ви разкаже. Не ми е много приятно да си спомням, но вие така и така ще научите. Костя Островски е в течение, така че ако аз не ви разкажа, той ще го направи. Разбирате ли, аз съм Волкова по мъж, моминската ми фамилия е Ритер. Това говори ли ви нещо?

— Значи сте дъщеря на Станислав Ритер?! — Този път Зарубин се смая истински.

Че как, цялата страна познаваше Станислав Отович Ритер, дори откъснат от голямото изкуство човек — като простия оперативен работник Серьога Зарубин — бе чувал това име. Вярно, не би могъл да назове отведнъж дори едно платно на прочутия художник, но името беше много известно.

— Да, дъщеря съм на Станислав Ритер. А това име нищо друго ли не ви говори?

— Не — честно призна той.

— Никога ли не сте чували за актрисата Зоя Ритер?

— Не, не съм. Тя майка ви ли е?

— Да, майка ми е била много известна актриса, но е престанала да се снима още в края на шейсетте години. По-точно, престанали са да я снимат.

— Защо?

— Ами зарязала е баща ми и се е омъжила за обикновен автомонтьор, когато вече е била бременна от него. Мама е била партиен член, а тогава не са прощавали такива неща. Пък и след раждането тя много напълняла, престанала да се грижи за външността си и бързо са я забравили. Отначало са я подложили на остракизъм, а после са я забравили. А значи не са се сещали и за мен. И толкоз.

В гласа на Волкова Зарубин не долови нито горчивина, нито съжаление. Просто разказ, сякаш изложение на написан от някого роман.

— Сигурно ви е обидно, че повече не са ви канили да се снимате? — каза той със съчувствие.

— Не. — Тя доля чай на него и на себе си. — Изобщо не съм мислила за това. Аз никога не съм смятала, че ето сега, след първия филм, непременно ще стана известна актриса. Имах си свое хоби и то нямаше никакво отношение към киното.

— Какво беше хобито ви?

— Испания.

— Испания ли? — повтори Зарубин, отново отпи от чая и за пореден път съжали, че не бе поискал нещо друго. — Защо Испания?

— Кръстницата ми е испанка от Барселона. Тя ми е измислила това име. И аз от дете си въобразявах, че във вените ми тече испанска кръв или живее духът на тази страна. От седемгодишна се учех да свиря на китара, завърших музикално училище. Танцувам фламенко и фанданго. Свободно говоря и чета на испански. Познавам прекрасно историята и културата на Испания. Ето това наистина ми беше интересно. А киното — нищо особено, случаен епизод от детството.