Меч в бурята [bg]

Изниза се час, докато зърне трепкащата светлина на далечен огън. Доближи още малко, върза коня за едно дърво и се прокрадна безшумно през шубраците. Огънят беше разпален в плитка долчинка до пътеката. Около него седяха трима мъже и си дояждаха вечерята. Гората наоколо се беше размирисала на някакво вариво с месо. Кон заобиколи бивака и видя три вързани коня.

Къде ли беше четвъртият злодей?

Съмненията го разколебаха. Може би тези не бяха мъжете, които преследваше.

Промъкна се по-наблизо. Двама от тях имаха къси мечове. От мястото си успяваше да чуе разговора им. Но това наречие му беше толкова слабо познато, че разбираше смисъла на казаното само отчасти. Мъжете бяха сложили до огъня медни чинии и котлета и май се разправяха кой от тях трябва да ги почисти. Накрая ги събра нисък пълен мъж и тръгна към потока край пътеката. Другите подвикнаха след него нещо присмехулно и той ги прокле.

Единият от двамата стана и се протегна. Беше висок над шест стъпки.

Присвит в гъстата сянка, Кон мислеше за догадките на Арбон и Бануин. Един е дългурест. Другият е нисък и тежък. Чужденци. Все едно бяха описали точно тези хора и ако около огъня седяха четирима, нямаше да се съмнява. Но как да знае дали не са невинни пътници?

Как да провери?

Дебелакът се върна, прибра съдовете в сложени на земята дисаги и седна. Третият хвърли сухи клони в пламъците, те се разгоряха и Кон видя, че на лявата си буза дебелакът има три дълбоки драскотини. Арбон бе казал, че видял кръв под ноктите на мъртвото момиче.

Кон дишаше бавно и дълбоко, за да укроти ледения си гняв.

Бануин му бе заръчал да не прави глупости. Кон знаеше, че да се изправи срещу трима убийци не е върхът на благоразумието, но си каза, че няма избор. И то не за да отмъсти за убитите, макар че това би трябвало да е подбудата му. Подтикваше го по-себично чувство. След схватката с мечока го мъчеха тежки сънища, пълни с болка и уплаха. Обикновено бягаше от нещо страшно в необуздана паника, събуждаше се целият мокър от пот. Откакто се помнеше, най-силното му желание беше да не стане страхливец като баща си. А от месеци го тормозеха непоносими страхове.

Страхът трябва да бъде победен като всеки друг враг.

Извади ножа от сидите и късия меч, който му бе дал Бануин, надигна се в храстите и тръгна към бивака. Дебелакът го видя пръв. Изви се надясно, докопа меча си и стана толкова припряно, че за малко не се спъна в наметалото си. Другите отскочиха назад, единият притича към одеялото, където бе оставил меча си.

— Какво търсиш тук? — попита високият и се огледа за още натрапници между дърветата.

— Днес убихте един мъж и едно момиче — каза Кон. — Дойдох да пратя виещите ви души в мрака.

Смели думи, само че гласът му прекъсваше и заплахата не прозвуча внушително.

— Сам ли ще го направиш? — ухили се дебелакът.

Другите също се усмихваха.

— За какво ми е помощ срещу такива отрепки? — сви рамене Кон.

Гневът вече изтласкваше страха.