Бляскавият двор [bg]

Мистрес Мастърсън ми изцъка недоволно с език:

– Възхищавам се на отдадеността ти, скъпа, но не е подходящо да си навън при подобни условия. Благодаря ви, че сте се погрижили за нея, мастър Сед­рик.

Кой обаче щеше да се грижи за него? Въпросът ме тормозеше през цялата останала част от вечерта. Правех каквото се очакваше от мен по време на вечерята, игрите и разговора, но очите ми винаги бяха приковани върху Сед­рик. Той също се държеше вежливо и общително, но виждах, че не се престарава да въвлича в разговор другите. Сега, когато разбирах какво ставаше, лесно можех да забележа тревогата, коя­то му тежеше. Отново се запитах дали фалшифицираната ми картина – ако успеехме да се справим с това – щеше изобщо да е достатъчна, за да го спаси.

– Къде ти е умът тази вечер? – Тамзин дойде при мен от отсрещния край на гостната. Носеше синя рок­ля, коя­то изглеждаше зашеметяващо в съчетание с червеникавата ѝ коса, макар че все пак побърза да ни каже, че зеленото е най-подходящият за нея цвят.

– Тревожа се за изпитите си – излъгах.

– Нима? – попита тя изненадано. – Ти сякаш винаги се справяш с часовете и ученето, като че ли няма никакво значение за теб.

– Предполагам, че вече започвам да осъзнавам колко реално е всичко.

Тя се вгледа внимателно в лицето ми:

– Предполагам. Е, върви да измъкнеш тайно още една чаша вино, когато мистрес Мастърсън не гледа. Или, ако наистина се тревожиш, яви се пак на изпитите, след като си получиш резултата.

– Да се явя пак ли? – бях го предложила на Мира, но дори не го бях обмисляла като вариант за себе си.

– Разбира се – каза Тамзин. – Аз смятам да се явя. Искам да кажа, мисля, че се справих прилично доб­ре, но защо да не се подсигуря? Не мога да оставя нищо на случайността.

Думите ѝ ме зашеметиха като плесница в лицето. Взрях се в нея за няколко дълги мига, а пос­ле насочих поглед отново към претъпканата гостна. Сед­рик стое­ше близо до огъня и разговаряше с буйно жестикулиращия гос­по­дин Брикър, кой­то, подозирах, беше изпил доста чаши вино. Сякаш ме беше усетил, Сед­рик вдигна поглед и ми се усмихна леко, а пос­ле се върна към разговора.

– Аделейд? Добре ли си? – попита Тамзин.

Хвърлих поглед обратно към нея:

– Да... да. Просто изведнъж осъзнах нещо, за кое­то не се бях сещала преди.

– Какво? – попита тя.

– Не е важно. – Успях да си придам весело изражение. – Кажи ми как според теб ще се класират всички.

Това беше тема, по коя­то тя обожаваше да се разпростира предвид факта, че бе прекарала много време да анализира другите момичета в имението. Когато се впусна в обяснения, взех да кимам и да се усмихвам одобрително, като през цялото време планирах какви трябваше да са следващите ми действия.

Сед­рик се нуждаеше от пари, за да стигне до Уестхейвън и да остане жив. Можеше ли фалшифицираната ми картина да постигне това? Да – ако всичко си дойдеше на мяс­тото. А ако не всичко си дойдеше на мяс­тото? Тогава му трябваше резервен план. Цяла вечер бях размишлявала, чувствайки се безполезна. Не разполагах с властта да му дам пари. Сега обаче осъзнах, че имам тази власт. Дали можех да гарантирам, че ще успее да плати цялата цена за дела си в Уестхейвън? Не, но можех да му гарантирам добър старт.