Който се страхува от мечки… [bg]

Сейер погледна зелените поляни през прозорците на столовата. Времето бе напреднало, налагаше се да се връща в Камарата с важни записки по случая. Дори не бе звънял да попита има ли нова информация. Не беше изключено вече да са намерили похитителя и заложника, докато той се захласваше по психиатрията и нейните загадки. Или по самата психиатърка. Размечта се какво би могло да бъде бъдещето му, различно от очакванията му.

— След сеанса записах в бележника си „Едно на нула за Ерки“.

— Как би реагирал той, ако се почувства застрашен?

Тя го погледна и изражението й стана угрижено, когато се сети в какво положение се намираше Ерки в момента.

— Ще се отдръпне, ще заеме отбранителна позиция.

— А ако няма накъде повече да се отдръпва? Ако някой го заплаши и го провокира достатъчно упорито? Какво ще направи?

— Преди малко се опитах да ви кажа, но вие не схванахте намека. Ще го ухапе.

— Къде?

— Където свари.

Ерки спеше. Застанал на вратата, Морган го наблюдаваше. От ямката между ключиците на Ерки започваше червен, назъбен белег и стигаше чак до пъпа му. Явно раната бе зараснала грозно. Морган се замисли. Не се сещаше какво би оставило такъв противен белег. Затова просто остана вторачен в Ерки въпреки първоначалното си намерение да го събуди. Дълго седя сам на стария диван във всекидневната и зяпа безсмислено в пространството. Слуша радио. Не съобщиха нищо ново. Само уточниха сумата: сто хиляди крони. Морган ги преброи. Сведенията им отговаряха на истината.

Морган притихна. Осъзнаваше, че да гледаш така спящ човек е нещо интимно. Друго би било да съзерцава спящо момиче. Много по-приятно. Ерки дишаше леко, а клепачите му леко потреперваха, сякаш сънуваше. Черното яке и тениската му лежаха на купчина върху пода. „Защо ми е да го събуждам? — запита се Морган. — Да не би да страдам от липса на компания като самотно куче? Нека да спи, мамка му. Така и така не обелва дума, прекалено е зает с бъркотията вътре в себе си, за да ме слуша. И все пак когато спи, изглежда като всички останали.“

Морган се питаше дали лудостта съществува и в съня му. Дали сънищата му са откачени. Дали пък дълбоко в себе си Ерки няма кътче, където всичко да е наред, но за чието съществуване той не би си признал.

Морган се стъписа, когато Ерки отвори очи без никакво предизвестие. Разбуди се за секунда. Не се протегна, както правят нормалните хора, преди да се събудят, не се повъртя из леглото, не изсумтя, не изстена. Просто отвори очи. Изглеждаха неочаквано големи, докато успеят да фокусират Морган, но после се смалиха.