Отровни думи [bg]

И все пак Стария Мъндин продължаваше да се занимава с този занаят. Такава всеотдайност не бе характерна за днешната младеж.

— Можем ли да ви помогнем? — попита Съпругата с топла усмивка. Косата ѝ бе много тъмна, късо подстригана, а очите ѝ бяха големи и интелигентни. Носеше няколко ката дрехи един върху друг и облеклото ѝ изглеждаше едновременно комфортно и бохемско.

„Богиня майка, омъжена за дърводелец“ — помисли си Гамаш.

— Имам няколко въпроса, но първо ми разкажете за вашите мебели. Прекрасни са.

— Merci — усмихна се Мъндин. — През по-голямата част от годината работя по тях и ги продавам тук, на панаира.

Инспекторът прокара едрата си длан по гладката повърхност на скрин с няколко чекмеджета и отбеляза:

— Съвършено полирано. С парафин?

— Ако искахме да избухват в пламъци ей така — засмя се Стария. — Парафинът е леснозапалим.

— „Варатан“?

На красивото лице на Мъндин се разля поредната усмивка, придружена с фини бръчици.

— Май ни бъркате с ИКЕА. Хората често се заблуждават — пошегува се. — Не, използваме пчелен восък.

„Ние“ — помисли си Гамаш. Наблюдаваше тези млади съпрузи само от няколко минути, но вече му беше ясно, че са екип.

— Успявате ли да продадете много на панаира?

— Само тези ни останаха — отвърна Съпругата и посочи изящните мебели около тях, които се брояха на пръсти.

— Ще ги вземат до довечера, преди панаирът да е свършил — заяви уверено Стария Мъндин. — Ще трябва пак да се захващам за работа. Есента е най-подходящият сезон да обикалям гората и да търся добър дървен материал. Повечето дърводелски труд оставям за зимата.

— Бих искал да видя работилницата ви.

— Когато ви е удобно.

— Какво ще кажете да идем сега?

Младият мъж се втренчи в събеседника си. Гамаш на свой ред не отместваше очи от него.

— Сега?

— Проблем ли е?

— Ами…

— Няма нищо — успокои го Съпругата. — Аз ще остана да наглеждам павилиона. Ти върви.

— Може ли да вземем Чарлс с нас? — обърна се Стария към инспектора. — На Съпругата ще ѝ е трудно едновременно да наглежда детето и да се занимава с клиенти.

— Настоявам да дойде с нас — отвърна Гамаш. Протегна ръка към момченцето, а то я пое, без да се колебае. Сърцето на детектива се сви, когато осъзна колко ценно е това дете. Винаги щеше да е. Животът му преминаваше под знака на вечното доверие.

На родителите щеше да им е много трудно да го опазят.

— Всичко ще бъде наред — увери инспекторът Съпругата.