Папагалът на Флобер [bg]

Един пленник го разпознава и му отдава чест, после друг и друг…

Внезапно някакъв зуав изскача от тълпата и вдигнал юмрук, се провиква: «Ааа, ето те и тебе, разбойнико, дето ни умори!» И тогава десет хиляди войници закрещяват обидни думи, заканват му се, размахвайки ръце, плюят по каляската и отминават като ураган от ругатни. Императорът гледа все тъй невъзмутимо, дума не продумва и не помръдва, но си мисли: «Това беше моята тъй наречена преторианска гвардия.»

Е, какво мислиш за тази ситуация? Много е завладяваща, нали? От нея щеше да излезе вълнуващ завършек на моето «Възпитание». Колко жалко, че ми се изплъзна.“

Трябва ли да скърбим за един такъв пропуснат край? А как го оценяваме ние? Дю Кан сигурно го е огрубил при преразказа, пък и Флобер щеше да направи доста чернови, преди да го публикува. Ясно къде е притегателната сила на такава сцена: ще бъде кулминация fortissima, обществено потвърждение на моралния крах на нацията. Ала нуждае ли се книгата от такъв край? След като ни е представена 1848 г., необходима ли ни е и 1870 г.? По-добре унилите спомени на двама приятели, отколкото пищно платно за изложбен салон.

Да подредим по жанрове неосъществените книги.

1. Автобиография. „Седна ли един ден да пиша мемоари (единственото нещо, което ще направя добре, ако въобще си поставя такава задача), ти ще имаш там своето място, и то не какво да е. Защото ти изби голям отвор в зидовете на моето съществуване.“ Тези думи са в едно от първите писма на Гюстав до Луиз Коле; през седемгодишния период на тяхната кореспонденция (1846–1853) от време на време той споменава замислената автобиография. После заявява, че категорично се отказва от нея. Но било ли е това нещо повече от проект за далечен проект? „Ще те опиша в спомените си“ е едно от най-удобните клишета за литературно ухажване. То е от серията обещания „Ще те пресъздам във филмите си“, „Ще те обезсмъртя с четката си“, „Ще извая шията ти от мрамор“ и тъй нататък.

2. Преводи. Това са по-скоро неоцелели, отколкото ненаписани книги, но тук бихме могли да споменем: а) превода на „Мадам Бовари“, направен от Джулиет Хърбърт под надзора на писателя, който го е обявил за „шедьовър“; б) превода, споменат в писмо от 1844 г.: „Двайсет пъти съм чел «Кандид». Преведох го на английски…“ Едва ли го е правил, за да усъвършенства езика; това прилича по-скоро на самоналожено чиракуване. Ако се съди по ексцентричното използване на английския в писмата му, вероятно преводът неволно е обогатил романа с непредвидена в оригинала доза комичност.

3. Разкази и романи. Този раздел от неосъществените творби съдържа огромно количество младежки произведения, чиято реализация щеше да е полезна предимно за психобиографите. Но книгите, които писателят не успява да напише в ранна възраст, се различават по естество от книгите, които не написва, след като вече е заявил професията си. За втория вид той трябва да поеме отговорност.