Папагалът на Флобер [bg]

10

Обвиненията

Защо искаме да узнаем най-лошото? Дали защото в един момент ни омръзва да предпочитаме да научим само най-доброто? Дали любопитството винаги надвива себелюбието? Или нещата стоят по-просто — стремежът да надникнем в най-лошото е любимата перверзия на любовта?

При някои това любопитство действа като пагубно болно въображение. Навремето имах един пациент, почтен чиновник, наглед без капка фантазия, който ми довери, че докато прави секс с жена си, си я представя блажено просната под някой огромен идалго, под мазен цветнокож моряк или похотливо джудже. Стресни ме, напира фантазията, отврати ме. Други търсят лошото в реалния живот. Познавам семейства, при които партньорите си умират да търсят слабостите и дефектите на другия. Дебнат да уловят прояви на безразсъдство, суетност или малодушие. Какво преследват те всъщност? Явно, че нещо по-дълбоко от обичайните недостатъци. Може би някакво категорично потвърждение, че човечеството е безвъзвратно покварено, че животът е просто кошмарна безвкусица, сънувана от умопобъркан.

Обичах Елън и исках да узная най-лошото. Но никога не съм я провокирал да ми го разкрие; бях предпазлив и благоразумен, какъвто съм си изобщо; дори въпроси не задавах. Ала исках да науча най-лошото. Елън обаче не ми отвръщаше със същото ласкаещо любопитство. Тя държеше на мен и ако я попитах, автоматично казваше, че ме обича, сякаш това не си струваше да се обсъжда; но просто мислеше само хубави неща за мен. Ето къде е разликата. Никога не потърси замаскираната плъзгаща се врата към онова скривалище в сърцето, където лежат спомени и трупове. Понякога откриваш вратата, но тя заяжда; друг път се отваря и смаяният ти поглед зърва само един миши скелет. Но поне си надникнал вътре. Тук е същинската разлика между хората: не се делят на такива, които имат тайни, и такива, които нямат, а на желаещи и нежелаещи да узнаят цялата истина. Твърдя, че това любопитство е израз на обич.

И с книгите се получава нещо подобно. Там не е, разбира се, съвсем същото (никога не е), но е сходно. Ако някоя творба ти допадне много, ако с одобрение обръщаш страница след страница, но не се дразниш, когато те откъснат от четенето, значи си склонен да харесаш писателя прибързано. Симпатяга, решаваш, свестен човек. Разправят, че удушил цял отряд малки скаутчета и хранил с телцата им шараните в развъдника си. Не, не може да бъде, човекът изглежда свестен, симпатяга. Но ако обичаш някой писател, ако капка по капка черпиш сили от неговата интелигентност, ако искаш да го търсиш и да го намериш въпреки присъдата срещу него, то тогава никога не се задоволяваш с това, което знаеш. Започваш да се ровиш и в пороците му. Нима цял отряд невръстни дечица? Двайсет и седем или двайсет и осем? И си е направил завивка от шалчетата им? Пачуърк? А вярно ли, че на път за бесилото е цитирал пасажи от „Книга на пророк Йона“? И че завещал своя развъдник на местното училище?