Турнирът [calibre 1.47.0]

- Мисля, че Бог отдавна не ни гледа - рече Африди. - Подобни неща може да не стават в Англия, но

се правят в половината църковни посолства в Източна Европа. Местният кардинал осигурява, както сам се изразява, „настаняване и услуги" за всеки гостуващ свещеник. Ако сте мъж. който си пада по мъже, Църквата е вашата организация.

- Разбирам.

- Просто е нечестно, казвам ви! Мен не ме допускат да продавам услуги в рая на техните клиенти! Църквата не бива да се меси в търговията на другите хора. Нейният занаят е да продава спасение. А не да се меси в моята работа.

Докато Африди продължаваше да се оплаква, аз се отдалечих от учителя, привлечена към една голяма боядисана в златно врата. Буквално искреше от златните прашинки. И беше отворена. Побутнах я от любопитство.

Видях богато украсена спалня с огромно легло с балдахин, покрито с фини чаршафи от червен сатен. Леглото бе празно, но над възглавниците висяха две меки въжета. Отгоре имаше надпис на арабски:

^ ^^c-A^UfiO ^'n>>n Vi^ (iij

Вгледах се внимателно в символите. Вече бях започнала донякъде да разбирам тази писменост и успях да разпозная част от знаците: ^ ^ . Означаваха „принц на короната". й '''

Нечия груба ръка падна на рамото ми. Над мен се издигаше небръснат мъж, египтянин на вид.

- Ще взема тази! — извика той на гръцки на Африди.

- Определено няма да се получи. - Учителят ми забърза към мен. - Това момиче не работи тук. Махайте се!

Египтянинът се дръпна намусено. Господин Аскам го гледаше как се отдалечава. После надникна в стаята зад златната врата, за да види какво е привлякло вниманието ми, и каза:

-Да вървим, Бес. Приключихме тук.

- Хей, англичанино! - извика след нас Африди. -Така и така си тук, искаш ли жена? Тъй като идваш от името на султана, ще ти дам една без пари!

Без да отговори, господин Аскам ме изведе забързано от бордея.

Излязохме от публичния дом на Африди и се озовахме отново на слънце.

Бях много доволна, че съм се махнала от онова място. Изживяването бе доста изнервящо - тъмният бардак беше място, в което младо момиче като мен можеше да влезе случайно и никога да не излезе. Хубаво бе отново да съм на дневна светлина, на свобода по улиците на Константинопол.

Учителят ми крачеше, решително обратно към „Света София" и двореца.

- Научихте ли нещо? - попитах го. Макар да бях донякъде смутена от описанията на Африди на разюздаността на гостуващите свещеници, не бях научила нищо съществено за разследването от забележките му.

- Доста неща - отвърна той. — Нашият свят се развива бързо, но въпреки това някои хора винаги ще си останат роби на най-първичните си желания. Понякога си мисля, че сме просто животни, облечени в дрехи. Съжалявам, че трябваше да видиш това. Добре ли си?

Намръщих се.

- Гледката с децата не ми хареса. Не знаех, че се случват подобни неща.

Господин Аскам кимна.

- Макар да съжалявам, че видя тези неща, трябва да кажа, че чувствам вина, че стана така. Бес, мнозина биха казали, че никога не бива да виждаш подобни ужаси, че те са удар за деликатните ти чувства. Аз обаче не мисля така.