Край Бизоновото езеро
- Автор: Май Карл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Гея-Либрис
- ISBN: 954-9550-09-5
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Край Бизоновото езеро». Краткое содержание книги:
Той закрепи калпака между два клона. Забелязаха го. Един точен изстрел прекърши клона, а на късия, задавен вик на Пепе от брега откликна смайваща олелия.
— Те си мислят, че са пратили Големия орел при дедите му. Почакайте само, орелът ще разкъса всички ви, врабчета такива!
— Там един се качва по трепетликата! — извести Фабиан.
— Ха така, тъкмо това исках! — отговори канадецът. — Ако се прилепим плътно до барикадата, той няма да може да ни види. Трябва така да направим, като че един от нас търси нещо в средата на острова. Вече е толкова тъмно, че тоя от дървото ще види само силует. Дай си вамса и шапката, Пепе!
Боа роз измъкна един чаталест клон от барикадата, облече го с вамса, нахлупи шапката отгоре и избута напред тази фигура. От трепетликата веднага стреляха. Куршумът удари встрани от чучелото, ала Боа роз го бутна да падне.
Триумфиращ крясък прозвуча от трепетликата.
— Добре де, червени ми братко! Двама от нас вече са във вечните ловни полета, прати сега и третия!
Ако типът беше по-добър стрелец и сумракът не се бе сгъстил толкова, човек изобщо не би се осмелил на такова нещо, но така… Фабиан, я ми дай сомбрерото си!
Ако другите двама бяха заподозрели намерението му, сигурно щяха да опитат да му попречат. Подсмихвайки се тайно на себе си, Боа роз наложи на главата си шапката — беше му твърде малка, ала широката периферия не позволяваше това да се забележи — и се подаде малко над барикадата, като предполагаше, че мъжът на трепетликата вече е заредил.
Пепе нададе вик на ужас, който съвпадна с два гърмежа — единият се разнесе откъм трепетликата, а другият — от брега.
— Санта Лаурета, какво ти хрумна?!
— Какво ли? Вече нищо, защото сега сме очистени и тримата. Чуваш ли как ликуват и се дерат сатаните? Вярно, целеха се малко по-добре, отколкото мислех — единият куршум мина през ръкава, а другият, а, да, има дупка в периферията!
Фабиан беше пребледнял, ала не укори безогледно дръзкия мъж. Канадецът се отърси и рече:
— Сега внимавайте, ще последва истински град от стрели и куршуми! Познавам си аз хората, те ще се заемат с любимото си занимание да направят труповете ни още по-мъртви.
Предположението му се оказа вярно, защото след броени мигове островът бе подложен на минутен барабанен огън. Свиреха стрели и куршуми, ала никой от тримата мъже не бе улучен.
— Виждате ли? Сега ще настъпи затишие, докато луната се покаже над короните на дърветата. Това ще стане след три четвърти час, а дотогава можем да им предоставим онова, от което се нуждаят.
По реката беше станало толкова тъмно, че червенокожите не можеха да видят нищо по острова, докато изгрялата и вече издигаща се зад дърветата луна озаряваше брега със своята ставаща все по-ярка светлина и позволяваше на ловците да правят наблюденията си.
Те нарязаха суха тръстика, сплетоха три топки, наподобяващи глави, направиха с помощта на дрехите си тела и ги наслагаха по тревата като мъртъвци.
Луната се издигаше все по-високо. Погледнати от дърветата, чучелата трябваше да минат за човешки фигури. Ловците лежаха зад укреплението си и очакваха развитието на нещата.
— Не се ли качва някой на върбата? — попита Пепе.
— Да — отвърна Фабиан. — Човек би могъл чудесно да го вземе на мушка, ако нямахме други намерения.
— Оставете ги да се катерят. Сами ще си слязат после.
Индианецът се катереше с изключителна предпазливост от клон на клон, докато стигна височината, от която можеше да вижда вътрешността на плаващия остров. Клекна на един дебел клон и подаде предпазливо глава. Гледката на лежащите по земята «мъртъвци» като че не го изненада. Все пак предположи някаква хитрост, показа цялото си тяло и насочи пушка. После спусна цевта на оръжието и се прицели отново. Повтори опита няколко пъти, убеди се, че на острова има само мъртъвци и нададе триумфиращ вик.
— Аха, рибата клъвна! — ухили се Големия орел. — Това е Черната птица, който сега ще посети своите бели братя.
— Слиза от дървото — отбеляза Фабиан.
Индианците все още се съмняваха, защото последва дълга тишина.
— Какво ли не биха дали да имат скалповете ни, но не се осмеляват — обади се Пепе, при което сподави една прозявка от скука. — Санта Лаурета, започва да ми се спи както в Еланчове, където изгубих великолепното си служебно положение по такъв нелеп начин!
— Търпение! — прошепна канадецът. — Ще дойдат! Кой знае какво ги кара да се колебаят!
Той излезе прав. На брега се показа един индианец, последван от втори, и скоро десетина фигури навлязоха бавно в реката.