Щамът на Юда
- Автор: Ролинс Джеймс
- Серия: sigma force #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Щамът на Юда». Краткое содержание книги:
На другия край на света командир Грей Пиърс празнува Четвърти юли, без да подозира, че само след час в предния му двор ще се появи една красива убийца — стара негова позната, която държи в ръцете си първата улика към възможното лечение. Поел на плещите си съдбата на цялото човечество, Пиърс е принуден да обедини усилията си с жената, която неведнъж е искала смъртта му. Те поемат на удивително пътешествие — от венециански подземия, през византийски катедрали, до погълнати от джунглата руини — следвайки стъпките на най-легендарния мореплавател в човешката история — Марко Поло.
Но времето не е на тяхна страна, защото пандемията е на път да излезе от контрол. Преследвани по петите от безмилостен и налудничав враг, Пиърс и неочакваната му съюзница попадат в лабиринта на мистерия, заровена в мрака на Средновековието и в генетичния код на човечеството. И докато часовникът отмерва дванайсетия час, Пиърс разбира, че не може да вярва на никого — нито на странната жена до себе си, нито на най-близките си хора, защото всеки от тях би могъл да се окаже… Юда.
След като раздаде чашите, милиардерът се отпусна на един стол близо до тях, подпря лакти на коленете си и запуфка с пурата, като хвърляше отровни погледи на въоръжените пазачи.
До нея Анри най-после зададе въпроса, който измъчваше всички:
— Какво искат от нас тези пирати?
Линдхолм изсумтя. Очите му бяха кръвясали и вече подпухваха от удара в лицето.
— Заложници. — Хвърли поглед към милиардера.
— В случая със сър Райдър може би — съгласи се Анри с тих глас, използваше титлата на произведения в рицар милиардер. — Но ние останалите? Общата ни стойност не би надхвърлила дребните в портфейла му.
Лиза размаха ръка да прогони дима от лицето си.
— По някаква причина искаха да съберат на едно място водещите учени. Но как са разбрали кого да повикат?
— Сигурно са получили списък с пасажерите от корабния екипаж — намусено каза Линдхолм и пак хвърли поглед към Райдър. — Нищо чудно, че някои от екипажа му са били в сговор с пиратите.
Райдър го чу и промърмори под нос:
— И ако разбера кои са, ще ги провеся от мачтите.
— Не, чакайте… ако са искали да съберат водещите учени, защо не повикаха и доктор Граф? — попита Бенджамин Милър. Имаше предвид океанолога, който беше излязъл с Монк да съберат проби. — Или вашия партньор доктор Кокалис? Защо повикаха нас, но не и тях?
Милър отпи от чашата си и сбърчи нос от силното питие. Оксфордският възпитаник и специалист по бактериология беше симпатичен мъж, с гъста кестенява коса и зелени очи Едва ли надхвърляше метър и шейсет, а заради прегърбените рамене и лошата стойка, придобити навярно от десетилетията, прекарани над микроскопа, изглеждаше още по нисък.
— Доктор Милър има право — каза Анри. — Защо не извикаха и тях?
— Може би са знаели, че не са на кораба — каза Линдхолм.
— Или вече са ги заловили — каза Милър и хвърли извинителен поглед на Лиза. — Или убили.
Гърдите й се стегнаха от тревога. Надявала се беше, че Монк е избегнал капана и търси начин да повика помощ, но си даваше сметка, че шансовете са минимални. Монк трябваше да се е върнал много преди началото на нападението.
Анри поклати глава и пресуши чашата си на един дъх.
— Не знаем какво се е случило с тях и няма смисъл да гадаем. Но ако похитителите ни са знаели, че Кокалис и Граф са на терен, значи си имаме работа с нещо повече от операция за вземане на заложници.
— Но какво друго може да искат? — попита Милър. Тътен на приближаващ хеликоптер привлече погледите им към отворените балконски врати. Звукът беше твърде силен за малкия „Еврокоптер“, осигурявал въздушна подкрепа на морската битка. Учените тръгнаха вкупом към балкона. Райдър издуха огромен облак дим, стана и тръгна след тях.
Свеж бриз подухна откъм морето, наситен с миризма на сол и едва доловим горчив привкус на химикали, спомен от токсичния разлив или пък от горящите петна мазут, нашарили водната повърхност. Недалеч от кораба катерът на австралийската брегова охрана още димеше, полегнал на една страна и потънал наполовина.
Сив хеликоптер военен модел — с два ротора, в предната и в задната част — мина над кораба. Направи вираж над водата, разпръсквайки дима, после пое към града, където също се виждаха пламъците на пожари. Направи бърз кръг над крайбрежната ивица и свърна обратно, явно доволен от видяното. Набра скорост назад към кораба и се изгуби от поглед. Ако се съдеше по посоката на рева му, беше заходил към площадката за кацане на най-горната палуба.
Пулсът на роторите се забави и след малко утихна.
Чак сега Лиза усети друг един звук. Лека вибрация погъделичка стъпалата й през подметките.
— Движим се — каза Анри.
Райдър изпсува, стиснал със зъби пурата си.
Анри беше прав, осъзна Лиза. Много бавно, като стрелките на часовник, гледката към горящия град се измести с няколко градуса.
— Извеждат кораба в открито море — каза Милър. Линдхолм стисна юмрук до гърдите си.
Същият страх стегна и сърцето на Лиза. Близостта на сушата й беше внушавала някаква степен на сигурност. А ето че й отнемаха дори тази дребна утеха. Дишането й се учести, а въздух не й стигаше. Все някой щеше да разбере какво е станало и да организира разследване. Самата тя трябваше да се обади на Пейнтър след няма и три часа. И когато не му се обадеше…
Скоростта им се увеличи, когато огромният кораб превъзмогна инерцията си и пое към открито море.
Лиза си погледна часовника, после се обърна към Райдър.
— Господин Блънт, каква е максималната скорост на кораба?
Той загаси пурата си в пепелника.