Следите остават

— Моля, моля, ние не се подиграваме! Как мога да се подигравам на първородния си син?

— Ето на, подиграваш се!

— Ще кажеш ли защо закъсня?

— Няма да кажа! — заяви решително Пешо.

— Това не е отговор на възпитано момче…

— Утре и без това ще разберете. Сега не мога нищо да кажа…

— А защо не можеш да кажеш?

— Защото така съм обещал… и съм дал честна пионерска дума!

Баща му го загледа мълчаливо.

Добре! — каза той най-сетне. — Човек винаги и при всички обстоятелства трябва да си сдържа дадената честна дума… Който не прави това, той просто не е човек, с него не бива дори да се говори…

— Тъй е! — съгласи се горещо Пеша.

— Щом е тъй, искам и на мен да ми дадеш едва честна дума! — каза сериозно баща му. — Аз няма да те питам за твоите работи, но ти ще ми обещаеш, че няма да правиш нищо, от което и ти, и аз после да се срамуваме…

— Виж, за такова нещо мога веднага да ти дам честна дума.

— Много бързо я даде! — каза недоволно баща му. — Когато човек си дава думата, трябва много сериозно да помисли… Думата не може да се върне назад!

— Знам! — каза късо Пешо и тъмните му хубави очи заблестяха.

С това разговорът завърши. След малко Пешо си легна, но макар да бе много изморен от изпълнения с тревоги и напрежение ден, не можа да заспи. От няколко години той спеше сам на едно канапе в хола а беше доволен от това според него привилегировано положение. Когато останеше сам, той можеше да чете, докогато си иска (за което впрочем никой не му се сърдеше), или просто тъй — да лежи и да си мисли, да мечтае за хиляди интересни неща, да бъде герой на хиляди подвизи, които в живота не можеха да се сбъднат. Това бяха хубави часове, негови собствени часове.

Но тоя път мислите му бяха неспокойни. Утре всичко свършваше, а, кой знае защо самият край на него му се струваше някак неестествен, нерадващ. Те сами бяха подушили престъпниците, те сами бяха влезли в дирите им, бяха разкрили плановете им и сега, когато трябваше да бъдат сложени на колене, друг щеше да извърши това! Поне да ги извикаха при арестуването им, да намереха начин да потърсят и тяхната помощ! Не, нямаше да го направят! Щяха да кажат — опасно е, не е за вас! А не беше ли опасно всичко това, което досега бяха извършили? Нима и то не беше работа за тях? Не, разбира се! Всичко, което се отнася за благото на родината, важи еднакво и за възрастните, и за децата, и за старците.

Но през тая нощ най-много го безпокояха мислите за тайната квартира на диверсантите. Въпреки всичко съмнението мъчително човъркаше сърцето му. Наистина ли Тороманов бе отишъл в квартирата на инженер Дончев? Наистина ли в тая квартира имаше диверсанти? Ами ако се бяха излъгали? Ами ако някоя обикновена глупава бабичка, кой знае по какви причини, бе дошла в празния дом, и, кой знае защо, бе си играла с електричеството? Защо инженер Дончев да не остави ключа и квартирата на някой обикновен честен човек, за да я ползува в негово отсъствие? Не беше много вероятно, но все пак възможно беше! И дали самите те не бяха взели за чиста истина това, което така горещо им Се искаше да стане? Тогава какво? Утре ще известят в Министерството, ще се направи проверката и някой началник добродушно, но подигравателно ще им се усмихне: благодарим, санким, за добрите намерения, но ето, видите ли, всичко излезе празна работа, там една бабичка нещо човъркала!