Плажът „Омаха“
- Автор: Хорн Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Плажът „Омаха“». Краткое содержание книги:
Изчезнал е Мартин Грийн от Комисията по разузнаване към Американския сенат. ФБР твърди, че случаят засяга националната сигурност. Още повече, че председател на тази комисия е сенаторът Уорън Йънг — надеждата на управляващата партия да се задържи в Белия дом. Един шпионин под носа му може да го провали.
Скоро Филип Баркли открива, че почти всеки, когото търси във връзка с Мартин, умира или изчезва. Неговото разследване го отвежда в Ню Йорк, в Аризона и Флорида. И назад във времето към едно съмнително самоубийство, станало преди половин век. Някакъв тайнствен кукловод прави всичко възможно, за да попречи на Баркли и неговата партньорка от ФБР да открият истината… дори това да означава поредно убийство.
Един оригинален трилър с толкова изненадващи обрати и остри завои, с колкото е осеян и пътят към Белия дом.
— А хартията?
— Лист за писма от хотела.
— Какви хапчета е взел?
— Рохипнол, много силно приспивателно.
— Имал ли е рецепта?
— Не.
— Откъде го е взел?
— Хапчетата бяха в обикновено шишенце без етикет. Може да ги е откраднал или да ги е купил на черно.
— На черно?
— Да, разни изроди често ги използват за изнасилване. — Преди да кажа още нещо, тя вдигна ръка. — Единствените отпечатъци по шишенцето са негови. И преди да попиташ, ще ти кажа, че и Даяна няма рецепта за това лекарство.
— Уведомихте ли я?
— Тази сутрин, веднага след като съобщихме на семейството. Възнамеряват да го погребат вдругиден, а министърът иска да не им пречим. Аутопсията започна — тя погледна часовника си… — преди три часа. Вече би трябвало да приключи и тялото да поеме към погребалното бюро в Ню Джързи.
Тя дояде своята порция, докато аз обмислях фактите. Няколко минути по-късно вървяхме обратно към сградата, „Хувър“. Когато стигнахме до входа, Блеър се обърна и протегна ръка.
— Май е време да се сбогуваме — каза тя.
— Може ли да ти се обаждам?
— Имам приятел.
— Не, да се обаждам за случая, аутопсията и тъй нататък.
Тя поклати глава.
— Божичко, колко си бил лесен. Да, можеш да се обаждаш. Ще ти казвам каквото мога. Знаеш ли пътя за Портланд? Няма да се наложи да те издирвам, нали?
— Северно от Пенсилвания и после на запад до океана.
— Звучи добре. Е, още веднъж сбогом и успех. Желая ти го от сърце.
— Успех и на теб. Еванс беше прав. Идеална си за директор.
Тя се обърна да си върви.
— Блеър — добавих аз.
— Какво?
— Грийн е бил против самоубийството. Религията му го забранява.
Тя въздъхна.
— Всички са против самоубийството, Филип… докато не решат да посегнат на живота си.
Привечер бях стигнал до покрайнините на Кълъмбъс, щат Охайо. Не беше най-прекият маршрут за Орегон, но смятах след Дейтън да направя малко отклонение и да посетя своя пръв дом на път към бъдещия. Вечерях в едно крайпътно заведение, после наех стая в мотел и спах неспокойно, а в главата ми идилични пасторални картинки се редуваха с всички снимки от аутопсии, които бях виждал. Изгревът ме завари на светофар северно от входа на магистралата. На зеленото табло точно пред мен бяха изписани направленията. Надясно и на запад — към бъдещето, към нов ден и нови възможности. Наляво и на изток — към провал, болка и загуба. И към тревожно разследване за смъртта на един човек, когото никога не бях срещал.
На запад, наредих аз, но проклетата кола си бе наумила друго. На изток, отвърна тя. Време е да поднесем почитанията си.
По пладне стигнах в северната част на Ню Джързи. Въртях телефоните на синагогите в родния град на Грийн, докато открих онази, която ми трябваше. Рано на следващата сутрин бях там и седнах на последната скамейка. Отпред вече се бяха наредили неколцина старци. Виждах ги как се клатят и движат устни, а от време на време дочувах и напевните им гласове. Опечалените започнаха да прииждат на групички. Лели и чичовци на средна възраст, невръстни братовчеди и връстници от Вашингтон и Принстън. Джени Кастелано пристигна с група от Комисията по разузнаване. Даяна Морис влезе сама и седна с наведена глава в края на последната скамейка. Местата се запълниха, хората почнаха да се редят покрай стените. Уорън и Констанс дойдоха с придружител, който явно си знаеше работата и ги настани на втория ред, точно зад родителите. Уорън изглеждаше мрачен, но не и покрусен — вероятно съветниците му бяха избрали тази междинна реакция като най-подходяща за погребението на колега, чието име е свързано с тежко престъпление. Едва ли му беше приятно да дойде, но при този главоломен развой на събитията не бе имал време да си уреди пътуване в чужбина. Без съмнение канцеларията му щеше да излезе с грижливо подготвено изявление.
Хората си шепнеха, прегръщаха се; някои плачеха. Вратата в дъното се отвори и внесоха ковчега. Плачът и шепотът се засилиха. Една жена зарида и хората наоколо почнаха да я утешават. Влезе стар равин, следван от близките, всички с черни лентички, забодени върху дрехите. Двама младежи подкрепяха майката на Мартин, а бащата се тътреше подир тях. Равин Адлър последва процесията и седна на подиума срещу опечалените. Видя ме, но не реагира.
Службата не трая дълго. Старият равин каза, че Мартин бил праведен младеж, опитващ се да си пробие път в един свят, който, изглежда, става все по-объркан. Цитира библейския стих, че човек живее седемдесет години или осемдесет, ако е силен. Каза, че на някои хора не е дадено да изживеят отредения им срок и че всеки живот трябва да се измерва със сторените добри дела и с дадената и получената обич. По тази мярка, увери ни той, Мартин бил живял пълноценен и благодатен живот. След това братът и братовчедът на Мартин разказаха епизоди от неговия живот, предизвиквайки одобрително мърморене, малко смях и нови сълзи. Равин Адлър взе думата последен. Той каза, че Мартин бил активен член на вашингтонската общност, стълб на своята синагога и усърден изследовател на Тората до преждевременната си смърт. Службата приключи с още молитви и обичайните съобщения.