Плажът „Омаха“
- Автор: Хорн Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Плажът „Омаха“». Краткое содержание книги:
Изчезнал е Мартин Грийн от Комисията по разузнаване към Американския сенат. ФБР твърди, че случаят засяга националната сигурност. Още повече, че председател на тази комисия е сенаторът Уорън Йънг — надеждата на управляващата партия да се задържи в Белия дом. Един шпионин под носа му може да го провали.
Скоро Филип Баркли открива, че почти всеки, когото търси във връзка с Мартин, умира или изчезва. Неговото разследване го отвежда в Ню Йорк, в Аризона и Флорида. И назад във времето към едно съмнително самоубийство, станало преди половин век. Някакъв тайнствен кукловод прави всичко възможно, за да попречи на Баркли и неговата партньорка от ФБР да открият истината… дори това да означава поредно убийство.
Един оригинален трилър с толкова изненадващи обрати и остри завои, с колкото е осеян и пътят към Белия дом.
Питах се как ли ще живея в онзи далечен край. Вашингтон и държавната служба бяха единственото, което познавах, откакто навлязох в зрелостта. Сега единствената ми връзка с този свят бе служебната карта в джоба — церемониален паспорт, съхранен като сувенир. Да, наистина всичко зависеше от момента.
Малко преди дванайсет Блеър влезе във фоайето и с широка крачка се отправи към служебния вход. Станах и тя ме забеляза.
— Да не си дошъл на екскурзия? — попита. — Не пропускай да видиш изложбата на пръстови отпечатъци. Страхотна е.
— Надявах се да поговорим.
— Вече не работиш по случая.
— Моля те.
Тя се озърна из фоайето, после погледна часовника си.
— След петнайсет минути се връщам. Ще обядваме заедно. Ти черпиш.
Тръгнахме към едно мексиканско ресторантче на Седма улица и отново се наложи да подтичвам след Блеър, за да не изостана. Тротоарите гъмжаха от туристи и държавни служители и сякаш всички — мъже и жени — я зяпаха или поне не пропускаха да я погледнат. Реших, че това се дължи на комбинацията от външност и поведение. Ако произвеждах слънчеви очила, бих наел Блеър Търнър просто да се разхожда с тях. На Осма улица имаше група строителни работници. Когато ги наближихме, те се смушкаха с лакти и Блеър рязко свърна към тях. Лоша работа, казах си аз. Сигурно се канеше да застреля поне един, а останалите да напердаши. Минахме само на метър от тях, но преди някой да изтърси първата закачка, Блеър изви глава и каза:
— Добър ден, момчета.
Похотливите им усмивки изчезнаха; неколцина измънкаха „добър ден“, но повечето останаха със зяпнала уста. Зърнах през рамо как гледат изблещени подир нас.
— Така ли се справяш обикновено? — попитах аз.
— С кое?
Намерихме си ъглова маса в дъното. Сервитьорът с огромни усилия се опита да ни обясни какво представляват специалитетите, но накрая Блеър каза нещо на испански и човекът грейна от облекчение. Нататък всичко тръгна гладко с нейния превод, после си побъбриха малко и сервитьорът се отдалечи със смях. Когато вдигнах очи, Блеър се усмихваше.
— Какво? — попитах аз.
— Човекът се интересуваше дали и друг път си ял мексиканска кухня.
— А ти какво му каза?
— Че не ходиш много по заведения. Събра ли си багажа?
— Тази сутрин врътнах ключа на апартамента. Сега цялото ми имущество е в багажника на колата.
Искаше ми се да я видя разочарована, но тя се разсмя.
— Като същински студент. Кога потегляш за Портланд?
— Канех се да потегля тази сутрин, но след твоето обаждане… — Свих рамене. — Трудно е да зарежеш такъв случай.
— Сигурно.
— Как е умрял?
— Сравнително безболезнено. Глътнал шепа хапчета, влязъл в топлата вана и си прерязал вените с бръснарско ножче. После останал да лежи и да гледа как изтича животът му. Съдебният лекар казва… Добре ли си?
Не. Определено не бях добре. Преглътнах с усилие, опитвайки се да потисна риданието, напиращо през адамовата ми ябълка. Блеър любезно се зае да налива минерална вода, докато аз се борех да се овладея. Допреди няколко дни си мислех, че мога да го спася. Исках да спася един почтен човек, който е заслужил моята помощ, а после да поема към залеза.
— Изпий това — нареди Блеър и ми подаде чаша.
— Сигурна ли си, че е било самоубийство?
— Оставил е бележка, Филип. Тепърва ще трябва да я тълкуваме, но в общи линии всичко е ясно.
— Казвай.
— Бил е много разочарован човек. Мразел политиката и нейните компромиси. Смятал, че сме неморални, не само заради начина, по който се управляваме, но и заради отношението ни към другите народи. Чувствал се безсилен да промени нещата и решил да действа принципно, да поеме всичко в ръцете си. Изглежда, е осъзнал, че сме по следите му, и избягал, за да обмисли какво да прави. Мисълта за арест и наказание го ужасявала. Накрая намерил единствения изход.
— Това ли е всичко?
— Обвинява политиците, че са алчни и загърбват каузата на потиснатите. Голяма новина, няма що!
Поръчката ни пристигна. Разсеяно човърках с вилица из чинията и обмислях току-що чутото. Вярвах ли? Само ако вярвах, че е предател, което вече бях отхвърлил. Но сега имаше и самопризнание.
— Сигурна ли си, че писмото е истинско?
— Слез на земята, Филип.
— Просто питам.
Тя остави вилицата.
— Наистина ли вярваш, че може да е убит? Защо? Да не би Даяна да го е упоила и срязала вените му, задето я е зарязал? — Тя се приведе напред и заговори по-тихо. — В осем тази сутрин писмото беше в лабораторията. Написано е с неговия почерк и по хартията има само негови отпечатъци. Използваната химикалка лежеше на масата в стаята му.