Смъртта на Ахил
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Ахил». Краткое содержание книги:
Оказва се, че го очаква невероятно трудна загадка — веднага след пристигането му в Москва смъртта застига генерал Соболев — героя от Руско-турската Война, познат ни от „Турски гамбит“, любимец на нацията. Соболев умира в разцвета на силите си. Русия е потресена, покосени са много надежди и амбиции, свързани с личността на Белия генерал. Макар че първоначално смъртта на героя се приема за естествена, Ераст Фандорин е на друго мнение. Въпреки съпротивата на администрацията и Войската, в дуел с чужди разузнавания и международни аферисти, Фандорин се добира до прикрити улики, които говорят, че генералът е убит.
Следите водят към една загадъчна красавица, към потайностите на московския престъпен свят — и към мистериозната фигура на убиеца и неговите поръчители.
Преплитайки факти, предположения и фантазия, Борис Акунин създава поредната уникална историческа загадка.
— В кабинета ли е? — рязко попита генералът.
— Тъй вярно, ваше превъзходителство — отговори секретарят, — но заповяда никой да не го безпокои. Ще наредите ли да доложа?
Полицейският началник го отпъди с жест, озърна се към Фандорин, подсмихна се под мустак и отвори вратата.
Отначало на Ераст Петрович му се стори, че Пьотър Пармьонович стои на прозореца и гледа навън. Но още същия миг разбра: не стои, а виси.
Глава единайсета
Владимир Андреевич Долгорукой, свъсил вежди, вече за трети път четеше редовете, написани с добре познатия му почерк: „Аз, Пьотър Хуртински, съм виновен, че от алчност извърших престъпление срещу дълга и предадох оногова, комуто трябваше вярно да служа и всецяло да помагам в напрегнатата работа. Бог да ме съди.“ Редовете бяха разкривени, накачулени един връз друг, а последният дори завършваше с мастилено петно, сякаш горепосоченият автор съвсем беше изнемощял от непосилното разкаяние.
— Та какво рече секретарят? — бавно запита губернаторът. — Разкажете ми още веднъж, моля ви, Евгений Осипович, и най-подробно.
Караченцев за втори път, сега по-свързано и спокойно, отколкото преди, изложи онова, което бяха успели да изяснят.
— Хуртински се явил в службата както винаги в десет часа. Изглеждал съвсем обичайно, секретарят не забелязал никакви признаци на смут или възбуда. Хуртински прегледал кореспонденцията и започнал да приема посетители. В единайсет без пет при секретаря се явил жандармерийски офицер, представил се като капитан Певцов, куриер от Петербург, изпратен при надворния съветник по спешен въпрос. Капитанът носел кафява чанта, по описание точно съответстваща на откраднатата. Певцов незабавно бил въведен в кабинета, приемът на посетители временно бил спрян. Скоро Хуртински се появил на вратата и му наредил до второ разпореждане да не пуска никого и въобще за нищо да не бъде обезпокояван. Според секретаря началникът му изглеждал извънредно развълнуван. След десетина минути капитанът излязъл и потвърдил, че господин надворният съветник е зает и по най-строг начин е забранил да го безпокоят, защото проучва секретни книжа. А след още четвърт час, в единайсет и двайсет, сме се появили ние с Ераст Петрович.
— Какво каза докторът? Да не е убийство?
— Казва, че е типично самообесване. Завързал си е въжето от завесата и е увиснал. Има характерното прекършване на вратните прешлени. А и бележката, както виждате, не дава основания за съмнение. Изключена е фалшификация.
Генерал-губернаторът се прекръсти и отбеляза философски:
— „И като захвърли сребърниците в храма, излезе и отиде, та се обеси.“31 Сега съдбата на престъпника е в десницата на Съдия, по-праведен от нас, господа.
Ераст Петрович остана с впечатлението, че подобна развръзка е изключително добре дошла за княза. Затова пък полицейският началник явно беше сломен: смятал е, че е хванал скъпоценната нишка, която да разплете цяло златно кълбо, а нишката да вземе да се скъса!
Самият Фандорин размишляваше не върху държавните тайни и междуведомствените интриги, а за загадъчния капитан Певцов. Съвсем очевидно е, че именно този човек четирийсет минути преди появата си при Хуртински е измъкнал Соболевия милион от горкия Маса. От „Малая Никитская“ жандармерийският капитан (или, както по-скоро предполагаше колежкият асесор, някой преоблечен в син мундир) се е насочил право към „Тверской“. Секретарят го беше огледал по-добре от адютанта на полицейския началник и го описа по следния начин: ръст над метър и седемдесет, широки рамене, сламеноруса коса. Особен белег: много светли, почти прозрачни очи. От този детайл Ераст Петрович потръпна. Навремето се беше сблъскал с едного, който имаше точно такива очи, и оттогава не обичаше да си спомня въпросната история, която му бе коствала много. Впрочем този тягостен спомен нямаше връзка със случая и той отпъди мрачната му сянка.
Въпросите се нареждаха в следната последователност: Наистина ли този човек е от жандармерията? Ако да (и особено ако не), каква е ролята му в случая „Соболев“? И най-важното — откъде тази дяволска осведоменост, тази фантастична вездесъщност?
В същия момент и генерал-губернаторът формулира интересуващите го въпроси. Но те прозвучаха малко по-различно:
— Какво ще правим, господа детективи? Какво да докладвам горе? Убит ли е Соболев или е умрял от естествена смърт? С какво се е занимавал Хуртински под носа ни, тоест под носа ви, Евгений Осипович? Къде се е дянал милионът? Кой е този Певцов? — в уж добродушния глас на княза прозвучаха заплашителни нотки. — Какво ще кажете, ваше превъзходителство, защитнико наш скъпоценни?
31
Евангелие от Матея 27:5. — Б.ред.