Замъкът Бландингс и други истории
- Автор: Вудхауз Пэлем Грэнвилл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Правда Митева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Замъкът Бландингс и други истории». Краткое содержание книги:
— Да, сър. Благодаря ви, сър.
— Та какво каза, че си свила. Две кифли…
— … два сандвича, две ябълки и парче кейк.
— Изяде ли ги?
— Не, сър. Те не бяха за мен, а за Ърн.
— Ърн ли? Ах, да, да. Да, разбира се. Значи за Ърн, а?
— Да, сър.
— Но защо, по дяволите, Ърн не си ги… ъ-ъ-ъ… сви сам? Понеже е такъв як и силен младеж, искам да кажа.
Лорд Емсуърт, възпитаник на старата школа, не одобряваше тази склонност у съвременните младежи да оставят мръсната работа за жените.
— На Ърн не му позволиха да дойде, сър.
— Какво! Не са му позволили ли? Кой му каза да не идва?
— Господжата, сър.
— Коя господжа?
— Оная, дето дойде след като вие си отидохте сутринта.
Лорд Емсуърт яростно изпръхтя. Констанс! Какво, по дяволите, си въобразява Констанс и изобщо как си позволява да редактира списъка на гостите му без да… Хм, Констанс! Милорд изсумтя повторно. Един ден Констанс щеше да прекали и тогава…
— Чудовищно! — извика той.
— Да, сър.
— Стопроцентова тирания, по дяволите. Даде ли някакво обяснение?
— На госпожата не й хареса, дето Ърн я ухапа по крака.
— Ърн я ухапа по крака?
— Да, сър. Правеше се на куче. А господжата се ядоса и не му разреши да дойде на почерпката. Тогава аз обещах да му занеса нещо хубаво.
Лорд Емсуърт задиша учестено. Не беше предполагал, че в тези упадъчни времена все още може да съществува такова изумително семейство. Сестрата цели Макалистър с камъни по пищяла, братът хапе Констанс по крака… Струваше му се, че слуша величава сага за подвизите на герои и божества.
— Помислих си, че щом аз няма да ям, значи не правя нищо лошо.
— Да не ядеш ли? — Лорд Емсуърт се стресна. — Искаш да кажеш, че нищо не си яла?
— Да, сър. Благодаря, сър. Помислих си, че ако аз не ям, какво лошо има Ърн да изяде онова, което аз бих яла, ако бях яла.
Милорд, който и без туй не беше от най-схватливите, съвсем се обърка. След малко обаче главата му се поизбистри и той схвана идеята.
— Боже господи! — извика. — Та това е отвратително и чудовищно! Веднага тръгвай с мен.
— Господжата каза да стоя тука, сър.
Лорд Емсуърт даде пълна воля на най-силното си изсумтяване за този следобед.
— Господжата да върви по дяволите!
— Да, сър. Благодаря ви, сър.
Пет минути по-късно икономът Бийч, потънал влека следобедна дрямка в стаята на домоуправителката, беше разбуден от неочакваното издрънчаване на звънеца. Откликвайки на повика, той завари господаря си в библиотеката, а с него някакво странно младо създание в кадифена рокличка, при вида на което веждите на иконома потръпнаха и ако не беше желязното му самообладание, за малко да се повдигнат.
— Бийч!
— Да, милорд?
— Младата дама желае чай.
— Много добре, милорд.
— Нали знаеш, с кифлички. И ябълки, сандвичи, кейк и всичко, което се полага.
— Много добре, милорд.
— Тя има и брат, Бийч.
— Наистина ли, милорд?
— Иска да му занесе някои неща. — Лорд Емсуърт се обърна към гостенката си. — Може би Ърн няма да се откаже и от малко пилешко?
— Да, сър. Благодаря ви, сър.
— И едно-две парчета шунка?
— Да, сър. Благодаря ви, сър.
— Прекрасно! Тогава една бутилка от новата пратка портвайн, Бийч. Изпратили са ми го да го опитам — обясни милорд. — Нищо особено, нали разбираш — извини се той, — но става за пиене. Бих желал да чуя мнението на брат ти. Погрижи се всичко да бъде наредено в кошница, Бийч, и го остави на масата в салона. Ще го вземем на излизане.
Когато най-после лорд Емсуърт и гостенката му излязоха от големите врати на замъка, във вечерния въздух вече се усещаше приятна прохлада. Гладис, която с една ръка стискаше дръжките на кошницата, а с другата се държеше за милорд, въздъхна доволно. Беше се проявила добре на масата. Струваше й се, че животът нищо повече не може да й предложи.
Лорд Емсуърт не споделяше това мнение. Щедростта му още не беше изчерпана.
— Има ли още нещо, което Ърн би пожелал? — попита той. — Кажи ми без да се стесняваш. Бийч, ти можеш ли да се сетиш за нещо?
Бийч, който почтително ги следваше, не можеше.
— Не милорд. Осмелих се да добавя на своя отговорност, милорд, няколко твърдо сварени яйца и буркан с конфитюр.
— Отлично! Сигурна ли си, че нищо друго не искаш?
Очите на Гладис се изпълниха с копнеж.
— Може ли да му занеса малко цъфтя?
— Разбира се — отвърна лорд Емсуърт. — Разбира се, разбира се, разбира се. На всяка цена. И аз точно това се канех да предложа… ъ-Емсуърт даде пълна воля на най- ъ-ъ… какво е цъфтя?
Бийч, лингвистът, преведе.